Мелъри я прочете два пъти, после се наведе и я подаде през масата и на Гърни, който също я изчете два пъти.
На реда за адресата пишеше „Господин Мелъри“.
На реда за подателя — „Х. Арибда“.
Гърни запита младата жена дали собственоръчно е записала съобщението. Тя погледна към Мелъри.
Той се извини:
— Съжалявам, трябваше да ви запозная. Сю, това е един мой стар и много добър приятел, Дейв Гърни. Дейв, запознай се с прекрасната ми асистентка, Сюзън Макнийл.
— Приятно ми е да се запознаем, Сюзън.
Тя се усмихна учтиво и отговори:
— Да, аз записах съобщението.
— Мъж или жена?
Тя се поколеба:
— Странно е, че питате. Първото ми впечатление бе за мъж. Мъж с тънък глас. А после вече не бях толкова сигурна. Гласът се промени.
— По какъв начин?
— Първоначално имах чувството, че е мъж, който се опитва да звучи като жена. После пък ми се стори, че може да е жена, която се прави на мъж. Имаше нещо неестествено, нещо насилено.
— Интересно — отсъди Гърни. — И още нещо — записахте ли всичко, което каза?
Тя отново се поколеба.
— Не съм сигурна, че разбирам какво точно имате предвид.
— Струва ми се — обясни той, стиснал между пръстите си розовото листче, — че това съобщение ви е било продиктувано много внимателно, включително с местата, където свършва всеки стих.
— Точно така.
— Тоест, той трябва да ви е казал, че подредбата на стиховете е важна и че трябва да ги запишете точно както ви ги диктува.
— А, разбирам. Да, той ми каза къде започва и свършва всеки стих.
— Беше ли казано нещо друго, каквото и да е, което не е написано тук?
— Ами… всъщност да, той каза още нещо. Преди да затвори, попита дали съм пряко подчинена на господин Мелъри в института. Потвърдих и тогава той заяви: „Няма да е зле да си потърсите нова работа. Чувам, че духовното обновление е отмираща индустрия“. После се разсмя. Явно смяташе това за много смешно. Накрая ми нареди веднага да предам съобщението на господин Мелъри. Затова и го донесох от офиса. — Погледът, с който стрелна Мелъри, бе разтревожен. — Надявам се да не съм сбъркала.
— Не си, точно така трябваше да направиш — успокои я Мелъри, имитирайки човек, който контролира ситуацията.
— Сюзън, забелязах, че говориш за човека, оставил съобщението, като за „него“ — намеси се Гърни. — Означава ли това, че си напълно сигурна, че е бил мъж?
— Така мисля.
— Той намекна ли по някакъв начин по кое време смята да се обади довечера? Даде ли някакви указания?
— Не.
— Има ли нещо друго, което да си спомняш — каквото и да е, независимо колко незначително ти се струва?
Между веждите й се появи лека бръчка.
— Побиха ме тръпки от него… останах с впечатлението, че не е особено приятен човек.
— Разгневен ли звучеше? Груб? Заплашваше ли?
— Не, съвсем не. Беше учтив, но…
Гърни я зачака да намери подходящите думи.
— Може би защото беше прекалено учтив. Или пък заради странния глас. Не съм съвсем сигурна кое точно предизвика онова притеснително усещане. Изплаши ме.
След като Сюзън напусна, Мелъри замислено се загледа в пода между краката си.
— Време е да отидеш в полицията. — Гърни реши, че това е най-подходящият момент да каже онова, което мислеше.
— Полицията в Пиъни? Божичко, самото име звучи като на кабаретно гейшоу!
Гърни не обърна внимание на несръчния му опит да се пошегува.
— Тук не става въпрос само за няколко откачени писма и едно телефонно обаждане. Имаме си работа с някой, който те мрази, който иска да се разплати с теб. Попаднал си на мерника му, а той може би се кани да дръпне спусъка.
— Наистина ли? Х. Арибда?
— По-вероятно онзи, измислил въпросния псевдоним.
И Гърни разказа на Мелъри онова, което си бе припомнил с помощта на Маделайн за Харибда в гръцката митология. Заедно с факта, че не бе успял да открие официални данни за никакъв Х. Арибда в Кънектикът или в съседните му щати, а бе използвал всички възможни търсачки и бе ровил из какви ли не сайтове.