Той влезе в къщата през кухненската врата. Маделайн бе седнала край камината в далечния край на стаята. Чинията на масичката за кафе — в която имаше огризка от ябълка, чепки и семки от грозде, остатъци от сирене чедър и трохи хляб — подсказваше, че току-що е погълнала чудесен обяд. Това пък му напомни за собствения му глад и напрежението в него затрептя като изпъната пружина. Тя вдигна поглед от книгата си и леко му се усмихна. Той отиде до мивката и пусна водата да се източи, докато не стане както я предпочита — ледена. Осъзнаваше, че се държи агресивно — това бе формата на отбрана, която възприе. Добре знаеше, че Маделайн изобщо не одобрява пиенето на твърде студена вода. Но действието бе веднага последвано от чувство на срам, че е дотолкова дребнав, злонамерен и инфантилен, че да потъне в подобна измислена схватка. Изпита необходимост да смени темата, а после се сети, че няма тема за променяне. Въпреки това проговори:
— Видях, че си откарала трактора до бараката.
— Исках да му прикача приставката за разчистване на сняг.
— Имаше ли някакъв проблем?
— Помислих си, че ще е добре да ни е приготвена, преди да има истинска снежна буря.
— Исках да кажа — имаше ли някакви проблеми с прикачването й?
— Твърде е тежка. Помислих си да те почакам, за да ми помогнеш.
Той кимна — не бе нито съгласие, нито отказ — и си помисли: „Ето, пак го правиш — принуждаваш ме да свърша нещо, като го започваш сама. Знаеш, че ще трябва да довърша след теб“.
Тъй като разпознаваше подводните камъни на настроението си, прецени, че ще е най-разумно да замълчи.
Напълни чашата си с ледена вода, която течеше от чешмата, и я изпи, без да бърза.
Маделайн погледна надолу към книгата си и каза:
— Обади се оная жена от Итака.
— Жена от Итака ли?
Тя игнорира въпроса.
— Да не би да говориш за Соня Рейнолдс? — запита той.
— Точно така. — Гласът й звучеше толкова незаинтересовано, колкото и неговият.
— Какво искаше?
— Ааа, ето това е добър въпрос!
— Какво имаш предвид под „добър въпрос“?
— Имам предвид, че тя не обясни какво иска. Каза, че можеш да й се обадиш по всяко време преди полунощ.
Той ясно усети остротата, с която бяха произнесени последните думи.
— Остави ли номер?
— Очевидно смята, че го имаш.
Той отново напълни чашата си с ледена вода и я изпи, като правеше почивки между глътките, за да има време да помисли. Ситуацията със Соня бе проблематична в емоционален смисъл, само че не виждаше как може да се справи с това. Нямаше никакво желание да изостави проекта „Снимки на престъпници“, а той бе връзката му с галерията й. Не беше готов да го зареже. В момента, в който се дистанцира от неловката размяна на реплики с Маделайн, откри колко озадачаващи са собствената му несръчност и липса на самочувствие. Любопитно бе как човек, толкова рационален, колкото бе той, можеше да е същевременно толкова безнадеждно объркан и емоционално крехък. От стотиците си разпити на заподозрени знаеше, че на дъното на подобни неясни състояния винаги се спотайва чувство за вина.
Но истината бе, че той нямаше за какво да се чувства виновен.
Нищо, за което да се чувства виновен. А, ето го и проблема: безусловната крайност на това твърдение. Може би наистина не бе правил нищо, за което да се чувства виновен — нищо важно, за което да може да се сети… напоследък. Ако контекстът на твърдението се разпростреше и в миналото — петнайсет години назад — протестът му, че няма вина, щеше да прозвучи безкрайно фалшиво. Той постави чашата от водата в мивката, подсуши ръцете си, отиде до френските прозорци и се загледа в сивия свят отвън. Свят между есента и зимата: фин снежец прехвърчаше през патиото подобно на пясък.
Ако включеше времето отпреди петнайсет години, трудно би могъл да твърди, че няма вина, защото този разширен свят би обхванал и инцидента. С решителността, с която би притиснал възпалена рана, за да прецени доколко се е разпростряла инфекцията, той се насили да замести „инцидента“ с конкретните и точни думи, които бяха толкова трудни за произнасяне: