— Какво? Защо ме питаш за такова нещо?
— Губиш ми времето.
Тишината, която последва, се проточи.
— Виж какво — каза накрая с въздишка Мелъри, — това е дълга история. Не исках да намесвам Кеди в нея, в тази… тази каша.
— За каква точно каша говорим?
— Заплахите, намеците.
— Тя не знае ли за писмата?
— Няма смисъл. Само биха я изплашили.
— Би трябвало да е наясно за миналото ти. Все пак е описано в книгите ти.
— Знае — до някаква степен. Само че тези заплахи са нещо различно. Просто искам да й спестя тревогите.
На Гърни това му прозвуча почти приемливо. Почти.
— Има ли някаква конкретна част от миналото ти, за която особено внимаваш да не бъде разкрита от Кеди или от полицията… или може би от мен!
Този път нерешителното мълчание, преди Мелъри да промълви „Не“, така очевидно противоречеше на отрицанието, че Гърни се изсмя.
— Какво е толкова смешно?
— Не съм съвсем сигурен дали си най-лошият лъжец, когото познавам, Марк, но определено се класираш сред финалистите!
Последва ново продължително мълчание, а после Мелъри също започна да се смее — тих, обезсърчен смях, който приличаше повече на приглушено хлипане. Накрая каза с изтънял глас:
— Когато всичко друго се провали, идва времето за истината. А истината е, че скоро след като с Кеди сключихме брак, имах кратка връзка с една жена, която беше посетителка тук, в института. Чиста лудост от моя страна. Свърши зле — както би предсказал всеки разумен човек.
— И?
— И това беше всичко. Ужасявам се дори като си помисля за това. Този случай ме свързва с всичко егоистично, похотливо и зле преценено, което съм сторил в миналото си.
— Май нещо пропускам — отбеляза Гърни. — Какво общо има това с факта, че не ми каза, че си женен?
— Сигурно ще си помислиш, че съм параноик. Само че се замислих дали тази история не е свързана по някакъв начин с това… с Харибда. Притесних се, че ако научиш за Кеди, ще поискаш да разговаряш с нея, а… последното нещо, което бих пожелал да се случи, е тя да бъде подложена на каквото и да било, свързано с моята нелепа и лицемерна забежка.
— Разбирам. А между другото кой притежава института?
— Притежава? В какъв смисъл?
— Че колко значения има този израз, та питаш?
— В духовния смисъл го притежавам аз. Програмата е базирана на моите книги и касети.
— „В духовен смисъл“?!
— В правния Кеди притежава всичко — имота, както и всички материални активи.
— Интересно. Тоест ти си звездата на трапеца, но Кеди притежава цирковата палатка?
— Би могло да се каже и така — студено се съгласи Мелъри. — А сега трябва да затварям. Харибдата може да се обади всеки момент.
Обаждането дойде точно три часа по-късно.
Глава 14
Пратката
Маделайн беше донесла торбичката си с принадлежности за плетене на дивана и бе погълната от един от трите проекта — всеки в различна степен на изработка — с които се занимаваше. Гърни бе седнал в креслото до нея и разгръщаше шестстотинте страници на ръководството за софтуера си за обработка на снимки, но му бе трудно да се концентрира. Цепениците в камината бяха догорели; от въглените се издигаха малки искрици, които потрепваха във въздуха и после изчезваха.
Когато звънна телефонът, Гърни побърза към кабинета си да вдигне.
Гласът на Мелъри беше нисък и нервен:
— Дейв?
— Тук съм.
— Той е на другата линия. Пуснал съм на запис. Сега ще включа и теб. Готов ли си?
— Давай.
Миг по-късно Гърни чу странен глас, хванат в средата на изречението:
— … далеч за определен период време. Но искам да знаеш кой съм. — Тонът беше висок и напрегнат, ритъмът на говорене — тромав и изкуствен. Имаше и някакъв акцент, чуждестранен, но неопределен, като че думите биваха произнасяни неправилно, с цел да се прикрие самоличността на говорещия. — По-рано тази вечер оставих нещо за теб. Получи ли го?
— Да получа какво? — гласът на Мелъри, сякаш щеше да се пречупи всеки момент.
— Още не си? Ще го получиш. Знаеш ли кой съм?
— Кой си?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се! Откъде те познавам?
— Числото шестстотин петдесет и осем не ти ли разкри кой съм?