Выбрать главу

Бе почти утро, когато бе разбуден от Маделайн. Тя стана от леглото и тихо си издуха носа. За секунда той се замисли дали не е плакала, но мисълта бе неясна и лесно бе изместена от по-правдоподобното обяснение, че жена му отново страда от някоя от есенните си алергии. В полудрямката си той смътно осъзнаваше действията й. Тя отиде до шкафа и се наметна с хавлиения си халат. Малко по-късно чу — или си представи, че е чул, не бе напълно сигурен кое от двете — стъпките й по стълбите към сутерена. По някое време след това я видя да излиза безшумно през вратата на спалнята. В първите бледи лъчи на утринната светлина, която нахлуваше в коридора от спалнята, тя приличаше на привидение. Носеше нещо — някаква кутия.

Очите му все още бяха натежали от изтощението, така че той дремна още един час.

Глава 15

Дихотомии

Стана не защото си бе отпочинал или дори защото бе напълно буден, а защото ставането бе за предпочитане пред това да потъне отново в съня, от който не си спомняше конкретни детайли. Приличаше на махмурлука през студентските му години. Насили се да влезе под душа, който съвсем леко подобри настроението му, после се облече и отиде в кухнята. Остана доволен, когато видя, че Маделайн е направила достатъчно кафе и за двама им. Тя бе седнала на кухненската маса и замислено гледаше през френските прозорци. Беше обгърнала с две ръце голямата си сферична чаша, над която се издигаше пара. Сякаш искаше да се стопли. Той си сипа чаша кафе и седна срещу нея на масата.

— Добро утро! — каза й той.

Тя му се усмихна разсеяно в отговор. Той проследи погледа й през градината чак до покрития с дървета хълм в далечния край на пасището. Сърдит вятър оголваше дърветата от последните им листа. Силният вятър обикновено правеше Маделайн нервна, откакто един огромен дъб се бе стоварил на шосето точно пред колата й в деня, когато се преместиха в Уолнът Кросинг. Днес обаче тя явно бе прекалено заета, за да му обърне внимание.

След една-две минути се обърна към него, а погледът й се изостри, като че ли нещо в облеклото или изражението му внезапно й бе направило впечатление.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

Той се поколеба.

— До Пиъни. В института.

— Защо?

— Защо? — Гласът му бе станал дрезгав от раздразнение. — Защото Мелъри все още отказва да отнесе проблема си до местната полиция, а аз искам да го подтикна още малко в тази посока.

— Можеш да свършиш това и по телефона.

— Не и толкова добре, колкото ще го направя лице в лице. Освен това искам копия на всички бележки, както и на записа от телефонното обаждане от снощи.

— Куриерските фирми не се ли използват именно за такива цели?

— Какъв е проблемът да отида до института?

— Проблемът не е къде отиваш, а защо отиваш.

— Да го убедя да отиде в полицията? Да взема съобщенията?

— Наистина ли вярваш, че това е причината да изминеш целия път до Пиъни?

— Че какво друго, по дяволите?

Тя му метна дълъг и почти съжалителен поглед, преди да отговори:

— Отиваш — каза меко, — защото си се хванал с това нещо и не можеш да го оставиш. Отиваш, защото не можеш да стоиш настрани. — После бавно затвори очите си. Беше като края на филм, когато кадрите постепенно се размиват и изчезват. Често се случваше Маделайн да приключи някой спор просто така — казваше или правеше нещо, което прескачаше потока на мислите му и го оставяше без думи. Този път като че ли знаеше защо думите й имаха такъв ефект върху него или поне част от причините. В тона й бе чул ехо от речта й пред терапевта, речта, която толкова живо си бе припомнил само преди няколко часа. Съвпадението бе неприятно и объркващо. Сякаш Маделайн от миналото и Маделайн от настоящето се бяха съюзили срещу него; сякаш си шепнеха една на друга на ухото.

Той остана смълчан дълго време.

Накрая тя взе чашите за кафе и ги изми на мивката. После, вместо да ги остави в сушилнята, както правеше обикновено, ги забърса с кърпа и ги постави в шкафчето над страничния плот. И докато продължаваше да се взира в шкафа, като че ли забравила защо е застанала там, го попита:

— Кога ще ходиш?

Той сви рамене и огледа стаята, сякаш правилният отговор можеше да бъде открит окачен на някоя от стените. Междувременно погледът му бе привлечен от един предмет, поставен на масичката за кафе пред камината. Картонена кутия като тези, които човек получава в магазин за алкохол. Но онова, което наистина прикова и задържа вниманието му, бе бялата панделка, с която бе привързана кутията.