Мили боже! Вероятно това бе донесла от мазето. Макар че кутията изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше, а картонът бе станал тъмнокафяв от изминалите години, не бе възможно да сбърка или забрави панделката. Индусите определено бяха прави: бялото, а не черното, бе естественият цвят на скръбта и траура.
Почувства смазваща празнота в дробовете си, сякаш гравитацията искаше да притегли въздуха и душата му в земята. Дани. Рисунките на Дани. Малкото ми момченце. Той преглътна и отмести поглед, откъсна очите си от огромната загуба. Не можеше да помръдне от слабост. Погледна през френските прозорци, изкашля се, опита се да замести изплувалите спомени с усещанията на сегашния момент, да пренастрои ума си, за да успее да каже нещо. Чу собствения си глас, който разкъса ужасяващата тишина:
— Не мисля, че ще закъснея — обяви той. Нужни бяха цялата му сила, цялата му воля, за да се надигне от стола. — Вероятно ще се прибера навреме за вечеря — добави безсмислено, без да осъзнава думите, които произнасяше.
Маделайн просто го гледаше с едва доловима усмивка, която не бе и усмивка в нормалния смисъл на думата; не каза нищо.
— По-добре да тръгвам — продължи той. — Трябва да стигна навреме. — Почти се олюляваше като слепец, когато я целуна по бузата и тръгна навън към колата си. Забрави си якето.
Пейзажът бе по-различен тази сутрин, по-зимен. Всъщност всички есенни цветове бяха изчезнали от дърветата, но той усещаше това съвсем бегло. Шофираше на автопилот, погълнат от образа на кутията, спомените си за съдържанието й, значението на присъствието й върху масичката.
Защо? Защо сега, след всичките тези години? Каква бе причината? За какво мислеше тя? Беше минал през Дилуид и покрай магазина на Абелард, без дори да забележи. Прилошаваше му. Трябваше да се съсредоточи върху нещо друго, да се вземе в ръце.
Съсредоточи се върху това къде отива и защо отива там. Опита се да принуди съзнанието си да се насочи към съобщенията, стихотворенията, числото деветнайсет. Мелъри, който мисли за числото деветнайсет. А после го открива в писмото. Как бе възможно да се направи това? Това бе вторият път, когато Арибда или Харибда, или както там му беше името, бе извършил този невъзможен подвиг. Имаше определени отлики в двата случая, но и вторият бе така смайващ, както и първият.
Но образът на кутията върху масичката за кафе неумолимо разсейваше концентрацията му — а после същото започна да прави и съдържанието на кутията, което той помнеше отпреди години, когато го бяха прибрали в нея. Рисунките на Дани с пастели. О, боже! Листа със сладките оранжеви нещица, за които Маделайн настояваше, че са невени. И онази смешна драсканица, която беше може би зелен балон, или пък дърво, а може би близалка. О, господи.
И преди да разбере, вече отбиваше на покрития с чакъл, добре поддържан паркинг на института, а съзнанието му не бе регистрирало почти нищо от изминатия път. Огледа се, като по този начин се опита да се съсредоточи и разположи спрямо заобикалящото го, да събере ума и тялото си отново на едно място. Постепенно се отпусна и се почувства почти сънен — с пустотата, която често следва разтърсващите емоции. Погледна си часовника. По някакъв начин бе успял да пристигне точно навреме. Очевидно тази част от него действаше без намесата на съзнанието му, както работеше вегетативната му нервна система.
Като се чудеше дали леденият вятър бе накарал играещите роли клиенти да си останат вътре на топло, той заключи колата и пое по извитата пътека към къщата. Входната врата, както и при предишното му посещение, бе отворена от Мелъри, още преди да почука. Гърни влезе вътре и се спаси от вятъра.
— Някакво ново развитие?
Мелъри поклати глава и затвори тежката антична врата, но не и преди няколко мъртви листа да прелетят през прага.
— Ела в кабинета ми — предложи той. — Там има кафе и сок…
— Бих искал кафе, благодаря — прекъсна го Гърни.
Отново седнаха на същите големи кресла край камината. Върху ниската маса помежду им имаше голям кафяв плик. Мелъри го посочи и обясни:
— Ксерокопия на бележките и запис на обаждането. Приготвих ти ги.
Гърни взе плика и го сложи в скута си.