Мелъри го гледаше с очакване.
— Трябва да отидеш в полицията — каза Гърни.
— Вече обсъждахме това.
— Трябва да говорим по този въпрос отново.
Мелъри затвори очи и започна да масажира челото си, като че ли изпитваше болка. Когато ги отвори, явно беше взел решение.
— Ела на лекцията, която ще изнеса сега. Това е единственият начин, по който ще разбереш. — Говореше бързо, като че ли искаше да предотврати възраженията му. — Това, което се случва тук, е много неуловимо, много крехко. Учим гостите си за съвестта, мира, чистотата. Да спечелим доверието им е много важно. Подлагаме ги на нещо, което може да промени целия им живот. Само че това е като да… изписваш образи и думи със самолет. Ако небето е чисто, са четливи. Но само един лек порив на вятъра и всичко се превръща в безсмислени драсканици. Разбираш ли какво ти казвам?
— Не съм напълно сигурен.
— Просто ела на лекцията! — примоли се Мелъри.
Беше точно 10:00 часа сутринта, когато Гърни го последва на приземния етаж на главната сграда. Приличаше на обща гостна в скъпа провинциална странноприемница. Една дузина кресла и няколко дивана бяха разположени в полукръг, ориентирани към голяма камина. Повече от двайсет души вече бяха заели местата си. Няколко се въртяха около масивен бюфет, върху който имаше сребърен термос за кафе и поднос с кроасани.
Мелъри закрачи непринудено към мястото пред камината и се обърна с лице към публиката си. Онези при бюфета побързаха да седнат и всички замлъкнаха в очакване. Мелъри показа с жест на Гърни да се разположи в едно кресло до камината.
— Това е Дейвид — обяви Мелъри с усмивка, отправена в неговата посока. — Той иска да научи повече за онова, което правим, така че го поканих да остане на нашата сутрешна среща.
Няколко гласа го поздравиха приятелски, по всички лица имаше усмивки, повечето от които изглеждаха искрени. Той срещна погледа на жената, която бе използвала такъв непристоен език предния ден, когато го заговори.
Изглеждаше скромна и засрамена, даже леко се изчерви.
— Ролите, които управляват живота ни — започна Мелъри без предисловие, — са онези, които не осъзнаваме. Нуждите, които най-неуморно ни движат, са онези, за които най-малко си даваме сметка. За да бъдем щастливи и свободни, трябва да видим истинската същност на ролите, които играем, и да изнесем скритите си нужди на ярката дневна светлина.
Говореше спокойно и откровено и бе приковал пълното внимание на публиката си:
— Първата пречка, в която може да се препънем по време на търсенето си, е предположението, че вече се познаваме, че знаем защо чувстваме това, което чувстваме към живота и хората край себе си. За да напреднем, ще е необходимо да сме по-непредубедени. За да открие човек истината за себе си, трябва да спре да настоява, че вече му е известна. Никога няма да успея да отстраня този голям камък от пътеката си, ако не разбера какво точно представлява.
Точно когато Гърни си мислеше, че с последните думи просто разпръсква типичната Ню Ейдж мъгла, гласът на Мелъри внезапно се извиси:
— Знаете ли какво е камъкът? Той е вашата представа за вас самите, тези, които си мислите, че сте. Човекът, който си мислите, че сте, държи онзи, когото сте в действителност — заключен, без светлина и храна, без приятели. Човекът, който си мислите, че сте, се опитва да убие човека, който представлявате. И прави това откакто сте на този свят и двамата.
Мелъри замълча, очевидно обзет от отчаяние и покруса. Вгледа се в слушателите си, а те като че ли бяха забравили да дишат.
Когато проговори отново, гласът му бе по-сдържан, по-подходящ за водене на разговор, но все още силно разчувстван:
— Човекът, който си мисля, че съм, е ужасен от човека, който съм наистина, ужасен е от това, което другите ще си помислят за него. Какво биха ми сторили, ако знаеха кой съм в действителност? По-добре да си остана в безопасност! По-добре да скрия истинската личност, да я уморя от глад, да я погреба!
Той направи нова пауза, а трескавият огън в очите му отслабна.
— Кога започва всичко това? Кога се превръщаме в тази двойка нефункциониращи близнаци — измисленият човек в главата ни и истинският, заключен и умиращ? Вярвам, че започва много рано. Знам, че в моя случай близнаците бяха добре развити — всеки на собственото си неудобно място — по времето, когато навърших девет. Ще ви разкажа една история. Извинявам се на тези, които вече са я чували.
Гърни огледа стаята и забеляза между съсредоточените и внимателни лица няколко, които се усмихваха, явно разпознали думите. Очевидно перспективата да чуят някоя от историите на Мелъри за втори или дори трети път не отегчаваше и не дразнеше никого; всъщност като че ли само усилваше нетърпеливото им очакване. Това напомняше за реакцията на малко дете към обещанието да му разкажат отново любимата му приказка.