— Знаеше ли, че и той е известен? — прекъсна мислите му тя.
— Кой?
— Твоят състудент.
— Не. По телефона спомена, че пише книга, така че я проверих. Бегло. Но не мислех, че е толкова известен.
— Две книги — натърти Маделайн. — Директор е на някакъв институт в Пиъни, изнесъл е поредица лекции, излъчени по мрежата на обществените телевизии PBS. Принтирах корицата от интернет. Погледни я, ако искаш.
— Смятам, че сам ще ми каже всичко, което е добре да се знае за него самия и за книгите му. Не е особено срамежлив.
— Както искаш. Ще оставя копията на бюрото ти, в случай че си промениш мнението. Между другото, Кайл звънна по-рано днес.
Той се взираше безмълвно в нея.
— Казах му, че ще му се обадиш.
— Защо не ме извика? — попита той по-раздразнено, отколкото бе възнамерявал. Синът му не го търсеше често.
— Предложих му да го направя. Каза, че не иска да те безпокои. Не било наистина важно, нито спешно.
— Нещо друго каза ли?
— Не.
Тя се извърна и закрачи през гъстата влажна трева към къщата. Когато стигна страничната врата, се сети за нещо друго, погледна пак към него и добави с подчертано объркване:
— Според обложката на книгата бившият ти съученик е нещо като светец, идеален е във всяко едно отношение. Гуру на доброто поведение. Трудно може да си представи човек за какво му е консултация с детектив от отдел „Убийства“.
— Пенсиониран детектив — поправи я Гърни.
Но тя вече беше влязла вътре, без да си направи труда да попречи на вратата да се тресне зад гърба й.
Глава 3
Проблеми в рая
Следващият ден бе още по-хубав: сякаш беше слязъл директно от илюстрацията за октомври в Нова Англия от някой календар. Гърни стана в седем часа, взе си душ и се избръсна. Сега пиеше кафето си, седнал в платнения стол на патиото пред спалнята им на долния етаж. Патиото представляваше вътрешен двор, който бе обграден от пясъчник, и на него се излизаше през френски прозорци. С това се изчерпваха преустройствата, които бе направил по настояване на Маделайн.
Тя беше добра в тези неща — имаше усет за това кое може да се направи и кое би било подходящо. Тази й черта разкриваше доста неща за самата нея — за инстинктите й, които търсеха положителното, за въображението й с уклон към практичното, за непогрешимия й вкус. Но когато се оказваше оплетен в трънливите полета на караниците или затънал в тресавищата на споровете, които възникваха заради различните очаквания на всеки от тях, той рядко успяваше да се съсредоточи върху тези й изключителни способности.
Не трябваше да забравя да се обади на Кайл. Налагаше се да изчака три часа заради времевата разлика между Уолнът Кросинг и Сиатъл. Потъна по-дълбоко в стола си, а ръцете му се обвиха по-плътно около горещата чаша кафе.
Погледна към тъничката папка, която бе изнесъл с кафето си, и се опита да си представи как ли ще изглежда състудентът от колежа, когото не бе виждал от двайсет и пет години. Снимката от корицата, която Маделайн беше принтирала от интернет-книжарницата, му припомни не само лицето, но и личността му. Споменът се допълваше от тембъра му на ирландски тенор и невероятната запленяваща усмивка.
Когато следваха във „Фордъм Роуз Хил“ в Бронкс, Марк беше буен младеж, в чиито изблици от шеги и истини, енергия и амбиция, се промъкваше нещо друго, нещо тъмно. Той беше склонен да се движи близо до ръба — изключителен в умението си да се хвърля от безразсъдство в хладнокръвна пресметливост, винаги на границата на политане надолу по наклонената плоскост.
Според биографията от сайта посоката на спиралата, която го носеше надолу, когато беше на двайсет, се беше променила. Явно по някое време през следващите десет години той бе изживял драматична душевна трансформация.
Закрепил неустойчиво чашата върху тясната дървена странична облегалка, Гърни отвори папката в скута си и извади от нея разпечатката на имейла, който беше получил от Мелъри преди седмица. Сега го прочете отново — ред по ред:
„Здравей, Дейв!
Надявам се да не приемеш за неуместно това, че един стар състудент те търси след толкова много време. Човек никога не може да е сигурен какъв спомен ще извика гласът от миналото. Запазих връзката със студентските ни години благодарение на академичната асоциация, в която членувахме. Очарован бях от статиите, публикувани от тях през годините, в които се разказваше с какво се занимават членовете на випуска ни. Неведнъж с удоволствие отбелязвах твоите звездни постижения и признанието, което получаваше. (Една статия в «Академични новости» те величаеше като «Най-награждавания детектив в нюйоркската полиция», което съвсем не ме учуди, при условие, че ставаше въпрос за теб) А после, преди около година, прочетох, че си се пенсионирал и преместил тук, в Делауеър Каунти. Това привлече вниманието ми, защото аз самият съм се установил в Пиъни — «на един хвърлей», както казват. Съмнявам се, че си чувал за градчето, но в момента ръководя един дом за отдих тук, нарича се «Институт за духовно обновление» — знам, че звучи много претенциозно, но всъщност е земно и практично място.