— Веднъж, когато тръгвах на училище, майка ми ми даде банкнота от двайсет долара, за да купя мляко и хляб по пътя към дома. Когато в три следобед излязох от училище, реших да се отбия в малката закусвалня до двора на училището, за да изпия една кока-кола, преди да мина през магазина за хранителни стоки. На това място се събираха някои от децата от училище след часовете. Сложих банкнотата на гишето, за да платя за колата, но преди касиерът да успее да я вземе и да ми върне рестото, едно от другите деца мина наблизо и я видя. „Ей, Мелъри, каза ми, откъде взе двайсетте долара?“ Онова момче беше най-якото момче в четвърти клас, а това бе класът, в който бях и аз. Бях на девет, а той на единайсет. Два пъти беше повтарял и беше плашещ — съвсем не беше някой, с когото да се виждаш, да излизаш или дори да говориш. Често се биеше и се чуваха слухове, че влиза с взлом в къщите на хората и краде разни работи. Когато ме попита откъде са двайсетте долара, мислех да му кажа, че майка ми ми ги е дала да купя мляко и хляб, но се уплаших, че ще ми се присмее, ще ме нарече мамино синче. А аз исках да кажа нещо, с което да го впечатля, затова отвърнах, че съм ги откраднал. Той изглеждаше заинтригуван, което ме накара да се почувствам добре. А после ме попита от кого, така че казах първото нещо, което ми дойде на ума. Че съм ги взел от майка си. Той кимна, усмихна се и се отдалечи. Е, аз бях някак облекчен и едновременно с това се чувствах неудобно. До другия ден бях забравил за случката. Но една седмица по-късно той дойде при мен в двора на училището и попита: „Ей, Мелъри, да си крал скоро пари от майка си?“, а аз отвърнах, че не съм. И тогава той поиска да знае: „А защо не откраднеш други двайсет долара?“. Не знаех какво да отговоря. Просто го зяпах. Тогава той се ухили леко, с една гаднярска усмивка, и ми нареди: „Ще откраднеш други двайсет долара и ще ми ги дадеш или ще кажа на майка ти за двайсетте, които открадна миналата седмица“. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
— Господи! — възкликна една жена с конска физиономия, която бе седнала в бургундскочервено кресло от другата страна на камината. Останалите присъстващи също нададоха съчувстващо и ядосано мърморене.
— Какъв нещастник! — изръмжа як, набит мъж с убийствен поглед.
— Това ме хвърли в паника. Можех ясно да видя как отива при майка ми и й разказва, че съм откраднал двайсет долара от нея. Абсурдността на това — колко невероятно бе малкият гангстер да отиде при майка ми за каквото и да било — така и не ми хрумна. Умът ми бе прекалено обсебен от страха — страха, че ще й каже и тя ще му повярва. Нямах абсолютно никакво доверие на истината. Така че, паникьосан до безумие, взех най-лошото възможно решение. Откраднах двайсет долара от портмонето на майка си и му ги дадох на следващия ден. Разбира се, другата седмица пак поиска. И на по-следващата. И отново и отново, в продължение на шест седмици, докато накрая баща ми ме хвана на местопрестъплението. Тъкмо затварях чекмеджето на бюрото на майка си, стиснал в ръка двайсетдоларова банкнота. Признах си. Разказах на родителите си цялата ужасна и срамна история. Но само стана по-зле. Извикаха свещеника ни, монсеньор Риърдън, а той ме отведе в енорийската църква, в дома си, за да разкажа всичко отново. А на следващата вечер ни накара да се върнем и да седнем у тях заедно с малкия изнудвач и родителите му и аз трябваше отново да разправя историята. Но дори и с това не се приключи. Моите родители ми спряха джобните за цяла година, за да им върна парите, които бях откраднал. Това промени начина, по който се отнасяха с мен и по който ме възприемаха. Изнудвачът си съчини версия на случилото се, която разказа на всички в училище и която го представяше като Робин Худ, а мен като плъх, който само гледа откъде да чопне нещо. И от време на време ми се усмихваше ледено, а погледът му намекваше, че в някой близък ден може да изпитам удоволствието да полетя от покрива на някой блок.
Мелъри направи нова пауза и започна да масажира лицето си с длани, сякаш за да отпусне мускулите, които се бяха напрегнали от спомените му.
Едрият мъж поклати мрачно глава и отново каза:
— Какъв нещастник!
— Точно това си мислех и аз — заяви Мелъри, — какъв манипулативен малък нещастник! Когато и да се сещах за цялата каша, точно това бе следващата мисъл — „Какъв нещастник!“. Не ми хрумваше нищо друго.