Мелъри затвори очи, като че събираше сили да продължи:
— Най-силна болка през живота ни причиняват грешките, които отказваме да признаем, нещата, които са толкова несъвместими с това кои сме, че не можем да понесем да ги видим. Така се превръщаме в двама души в една кожа, двама души, които не могат да се понасят един друг. Лъжецът и човекът, който презира лъжците. Крадецът и онзи, който мрази крадците. Няма болка, толкова страшна като тази от битката, вилнееща на подсъзнателно ниво. Бягаме от нея, но тя тича с нас. Където и да отидем, колкото и далеч да избягаме, вземаме и тази битка със себе си.
Мелъри отново бе започнал да крачи напред-назад пред камината.
— Направете каквото ви казах. Списък на всички хора, които обвинявате за проблемите в живота си. Колкото повече сте им ядосани, толкова по-добре. Запишете имената им. Колкото по-убедени сте в собствената си невинност, толкова по-добре. Напишете какво са ви направили и как и колко сте били наранени. А след това се запитайте как сте отворили вратата. Ако първата ви мисъл е, че това упражнение е безсмислено, запитайте се защо толкова ви се иска да не го правите. Помнете, че не става въпрос да опростите на другите вината, която имат. Това е работа на Бог, не ваша. Вашата работа се свежда до един въпрос: Как отворих вратата?
Той замълча и огледа стаята, като се опита да срещне погледа на колкото се може повече от слушателите си.
— Как отворих вратата? Щастието ви през остатъка от живота ви ще зависи от това, доколко честно отговорите сега на този въпрос. — Той замълча, очевидно изтощен, и обяви кратка почивка — „за кафе, чай, свеж въздух, тоалетна и така нататък“.
Докато хората се надигаха от креслата и диваните, Мелъри въпросително изгледа Гърни, който бе останал на мястото си.
— Това помогна ли? — попита го.
— Беше впечатляващо.
— По какъв начин?
— Ти си изключително добър лектор.
Мелъри кимна — жестът му не изразяваше нито скромност, нито липсата й.
— Усети ли колко крехко е всичко това?
— Имаш предвид връзката, която установяваш с гостите си? — Предполагам, че връзка е достатъчно подходяща дума, стига да назоваваш с нея комбинацията от доверие, отъждествяване, разбирателство, откритост, вяра, надежда и любов. И особено ако разбираш колко деликатни са тези цветя точно когато разцъфват за пръв път.
Гърни се затрудняваше все повече да реши какво представлява Марк Мелъри. Ако беше шарлатанин, то със сигурност бе най-добрият, когото някога бе виждал.
Мелъри вдигна ръка и повика млада жена, застанала до каната с кафе:
— А, Кийра, би ли ми направила огромната услуга да ми намериш Джъстин?
— Естествено! — отвърна тя без колебание, направи пирует и се отправи да изпълни задачата.
— Кой е Джъстин? — поинтересува се Гърни.
— Един млад човек, който все повече ми помага. Почти не мога да се справям без него. Първоначално дойде тук като гост. Тогава беше на двайсет и една — това е минималната възраст, за да приемем някого. Върна се три пъти, като на третия остана за постоянно.
— Какво прави?
— Предполагам, че най-добре ще го опиша, ако кажа, че върши каквото върша и аз.
Гърни го изгледа озадачено.
— От първото си посещение Джъстин бе на правилната дължина на вълната — веднага възприемаше, каквото казвах, с всичките му нюанси. Съобразителен млад мъж, прекрасно попълнение и голяма помощ за всичко, което правим. Онова, на което учим хората в института, е буквално създадено за него — както и обратното. Той има бъдеще при нас, ако го поиска.
— Марк-младши — каза Гърни по-скоро на себе си.
— Моля?
— Звучи като идеалния син. Възприема, разбира и оценява всичко, което му предлагаш.
Спретнат и интелигентен на вид млад мъж влезе в стаята и тръгна към тях.
— Джъстин, искам да те запозная с един стар приятел, Дейв Гърни.
Младият мъж протегна ръка с комбинация от топлина и срамежливост.
След като се здрависаха, Мелъри отведе Джъстин настрани и му каза с тих глас:
— Искам да поемеш следващата част, да им дадеш примери за вътрешни дихотомии4.
— С удоволствие — съгласи се младежът.