— Мога да ти дам стотици. Най-елементарният е конфликтът между начина, по който възприемаме себе си, и онзи, по който възприемаме другите. Например, ако се караме и ти ми се развикаш, аз ще реша, че причината е в твоята неспособност да се сдържаш. Ако аз ти се разкрещя обаче, ще сметна, че причината е не в моята избухливост, а в това, че си ме провокирал — че си направил нещо, заради което ще е подходящо и дори правилно да ти се развикам.
— Интересно.
— Всички сме склонни да ставаме жертви на убеждението, че обстоятелствата покрай мен предизвикват моите проблеми, но твоите проблеми са предизвикани от собствените ти личност и характер. А това създава конфликти. Моето желание всичко да става по моя начин изглежда оправдано, докато твоето — да става по твоя начин — е инфантилно. Добър е денят, през който аз се чувствам добре, а ти също се държиш добре. Начинът, по който аз виждам нещата, е начинът, по който те стоят. Начинът, по който ти ги виждаш, е изкривен от твоите разбирания.
— Схванах идеята.
— Това е просто началото, едва докосва повърхността. Умът е всъщност купчина противоречия и конфликти. Лъжем, за да накараме другите да ни вярват. Крием истинската си същност в търсене на близост. Преследваме щастието по такъв начин, че в крайна сметка го прогонваме. Когато грешим, най-силно настояваме, че сме прави.
Мелъри се бе захванал сериозно да излага програмата си и говореше енергично и с дар слово. Дори в тази стресова ситуация тя успяваше напълно да ангажира вниманието му.
— Оставам с впечатлението — намеси се Гърни, — че говориш за някаква лична болка, а не просто за общочовешко състояние.
Мелъри кимна бавно.
— Няма по-силна болка от тази в тялото ти да живеят двама души.
Глава 16
Краят на началото
У Гърни пак се появи некомфортното чувство, което идваше и си отиваше от първото посещение на Мелъри в Уолнът Кросинг насам. Сега осъзна разочаровано, че чувството е всъщност копнеж деянието да е извършено, да има местопрестъпление, което да бъде щателно претърсено и проучено, измерено и начертано на схема; да се съберат, анализират и идентифицират отпечатъци от пръсти и стъпки, косми и нишки; да се разпитат свидетели, открият заподозрени, проверят алибита, разследват взаимоотношения, да се намери оръжието и да се изследват куршумите. Никога преди не се бе оказвал замесен в такъв дразнещ и неясен от правна гледна точка случай, при който да има толкова пречки за нормалните процедури.
Докато шофираше в планината от института надолу към селото, разсъждаваше върху страховете, които се съревноваваха у Мелъри — от една страна, отмъстителен преследвач, а от другата — намеса на полицията, която би отблъснала клиентите му. Убеждението на Мелъри, че лекарството би било по-опасно от болестта, превръщаше ситуацията в патова.
Чудеше се също дали Мелъри знае повече, отколкото казва. Дали помнеше нещо, сторено в далечното минало, което би могло да е причина за настоящата кампания от инсинуации и заплахи?
Знаеше ли доктор Джекил какво е извършил господин Хайд?
Темата на лекцията на Мелъри — две воюващи съзнания в едно тяло — заинтересува Гърни по други причини. Тя отговаряше на собствената му представа, придобита през годините и подновена наскоро чрез опитите му в сферата на изкуството, със снимките на престъпници: че раздвоението на душата често се забелязва в лицето и най-вече в очите. Отново и отново си припомняше лица, които бе виждал и които бяха всъщност две, заключени в едно. Този феномен много по-лесно се наблюдаваше на снимка. Всичко, което трябваше да направи човек, бе да покрие едната половина на лицето с лист хартия през средата и по продължение на носа, така че да се вижда само едното око. После да нахвърля описание на личността, която се разкрива отляво, и на онази вдясно. Бе удивително доколко се различаваха тези характеристики. В едната си половина човек можеше да изглежда спокоен, толерантен и мъдър — а в другата — злопаметен, манипулативен и студен. В тези лица пустотата бе пронизана от единствен проблясък на злата умисъл, водеща до убийство. И много често този проблясък го имаше само в едното око, не и в другото. Вероятно когато срещнеш някого на живо, не си в състояние да възприемеш и съчетаеш противоположните характеристики, разкривани от двете очи. Сигурно разликите са почти незабележими. Но на снимка бе невъзможно да ги пропуснеш.
Гърни си спомни фотографията на Мелъри на корицата на книгата му. Отбеляза си наум да погледне по-добре очите, като се прибере. Също така се сети, че трябва да върне обаждането на Соня Рейнолдс — онова, за което Маделайн му бе съобщила с лед в гласа. Така че на няколко километра от Пиъни той отби на парче покрита с чакъл и обрасла с бурени земя, което отделяше шосето от река Езоп, извади мобилния си телефон и набра номера на галерията на Соня. След четири позвънявания спокойният й глас го подкани да остави съобщение, когато пожелае.