Буквално го депресираше да мисли за това, да върви по тази задънена улица — като че ли на десетия път щеше да открие в края й нещо, което не е било там на деветия. Но все пак беше по-добре, отколкото да мисли за Дани.
Чак през първата петъчна вечер от ноември снегът заваля сериозно. От няколко рехави снежинки, които се носеха тук-там в здрача, той стана изобилен през следващите два часа, после намаля и около полунощ спря.
Докато Гърни отпиваше живителни глътки от кафето си в събота сутринта, бледият диск на слънцето се прокрадна над ивицата дървета на изток, на около километър и половина от къщата. През нощта не бе духал вятър и сега всичко отвън — от патиото до покрива на плевнята — бе покрито с поне седем-осем сантиметра сняг.
Не беше спал добре, хванат в капана на безброй свързани едно с друго безпокойства. Сега на дневна светлина някои от тях изчезваха — те засягаха Соня. В последната минута бе отложил срещата им, която иначе трябваше да се състои след няколко часа. Несигурността му по отношение на онова, което можеше да се случи там — което той би искал да се случи — го накара да я отмени, засега.
Седеше, както и през цялата отминала седмица, с гръб, обърнат към онзи ъгъл на стаята, в който завързаната с панделка кутия с рисунките на Дани лежеше върху масичката за кафе. Отпиваше от чашата си и гледаше навън, към покритото със снежно одеяло пасище.
Подобна гледка винаги извикваше в ума му миризмата на сняг. Воден от неочакван импулс, той отиде до френските прозорци и ги разтвори.
Острият и леден порив на въздуха докосна у него верига спомени — снежни преспи, издигнати на височината на гърдите от двете страни на пътищата; ръцете му, порозовели и изтръпнали от оформянето на снежни топки; парченца лед, вкопчени във вълната на маншетите на якето му; клони на дървета, извити под тежестта на снега чак до земята; коледни венци на вратите; празни улици; ярки светлини, накъдето и да обърнеш поглед.
Това бе особената черта на миналото — как лежи и те причаква в засада — тихо, невидимо, все едно го няма. Може да се изкушиш да си помислиш, че е изчезнало, че не съществува вече. А после, като подплашен от укритието си фазан, ще избликне като експлозия от звуци, цветове и движение — шокиращо живо.
Искаше да се обгради с миризмата на снега. Взе якето си от закачалката край вратата, наметна си го и излезе. Снегът бе твърде дълбок за обикновените обувки, с които бе, но не искаше да се връща да ги сменя. Закрачи приблизително в посоката на езерото, затвори очи, вдиша дълбоко. Не беше минал и няколко метра, когато чу вратата на кухнята да се отваря. Гласът на Маделайн го повика:
— Дейвид, върни се!
Той се обърна и видя, че се е подала наполовина през вратата, а на лицето й е изписана тревога. Тръгна обратно.
— Какво има?
— Побързай! — подвикна му тя. — По радиото… Марк Мелъри е мъртъв!
— Какво?!
— Марк Мелъри — мъртъв е, точно съобщиха по радиото. Бил е убит! — И тя се прибра в къщата.
— Господи! — измърмори Гърни и усети как гърдите го стягат. Мина на бегом и влезе в кухнята, без да сваля покритите си със сняг обувки. — Кога е станало?
— Не зная. Тази сутрин, снощи — нямам представа. Не казаха.
Той се заслуша. Радиото все още беше включено, но говорителят се бе прехвърлил на друга новина, нещо за банкрута на голяма компания.
— Как е станало?
— Не съобщиха. Просто казаха, че очевидно става дума за убийство.
— Някаква друга информация?
— Не. Да. Нещо за института — там, където се е случило. Институтът за духовно обновление на Мелъри в Пиъни, Ню Йорк. Казаха също, че полицията е вече на местопрестъплението.
— Това ли е всичко?
— Така мисля. Това е ужасно!
Той бавно кимна; умът му препускаше.
— Какво ще правиш? — попита го.
Кратко изброяване на възможностите наум… и остана само една:
— Ще съобщя на полицая, отговарящ за разследването, за връзката си с Мелъри. Какво ще се случи от там нататък зависи само от него.
Маделайн си пое дълбоко въздух и се опита да изобрази смела усмивка, което обаче изобщо не й се удаде.
Част втора
Страховити игри