— Има съмнение за всяко скапано нещо — обяви Хардуик. — Смъртта и съмнението са единствените сигурни неща в този живот. — Като не получи отговор от Гърни, той продължи: — Съгласен съм, че мястото на смъртта може да бъде посочено с по-голяма сигурност, отколкото някои други неща тук. Проклета лудница! Хората се държат, сякаш жертвата е оня Дийпдух Чопнал от телевизията!
— Имаш предвид Дийпак Чопра?
— Да бе — Духпук или там както беше. Господи, я стига, бе!
Независимо от неприятното усещане, което се засилваше с всяка изминала минута, Гърни си замълча.
— Защо, по дяволите, хората идват на такива места? Да слушат Ню Ейдж дрънканиците за смисъла на живота на някакъв тъпанар с ролс-ройс? — Хардуик поклати глава съжалително при мисълта за глупостта на събратята си. Освен това през цялото време се чумереше срещу къщата, сякаш архитектурата от осемнайсети век носеше голяма част от вината за същата тази глупост.
Раздразнението пропука стените на сдържаността на Гърни:
— Доколкото знам — отбеляза той със спокоен глас, — жертвата не беше тъпанар.
— Не съм казал, че е бил.
— Мисля, че го направи.
— Забележката касаеше по-общия случай. Сигурен съм, че приятелчето ти е било изключение.
Хардуик откровено започваше да му лази по нервите.
— Не ми беше приятел.
— От съобщението, което си оставил в полицейското управление на Пиъни и което те щедро ми предадоха, останах с впечатлението, че отношенията ви датират доста отдавна.
— Познавах го в колежа, не го бях виждал, нито чувал в продължение на двайсет и пет години, докато преди две седмици не получих имейл от него.
— За какво ставаше въпрос?
— Писма, които бе получил по пощата. Беше разстроен.
— Какви писма?
— Предимно стихотворения. Само че такива, които звучаха като заплахи.
Това накара Хардуик да замълчи и да се замисли, преди да продължи:
— Какво искаше той от теб?
— Съветът ми.
— И какво го посъветва?
— Да се обади в полицията.
— Очевидно не го е направил.
Сарказмът смути и подразни Гърни, но той отново се сдържа.
— Има още едно стихотворение.
Какво имаш предвид?
— Стихотворение, един-единствен лист хартия, положен върху тялото. Затиснат с камък, който да го придържа.
— Много е педантичен. Изпипва подробностите.
— Кой?
— Убиецът. Възможно е да е силно неуравновесен, но определено е перфекционист.
Хардуик се взираше с интерес в Гърни. Подигравателното отношение бе изчезнало, поне за известно време.
— Преди да продължим, искам да знам как разбра за счупената бутилка.
— Просто случайно предположение.
— По случайност предположи, че е бутилка от уиски?
— По-точно уиски „Четири рози“ — поправи го Гърни и се подсмихна доволно, когато очите на Хардуик се разшириха.
— Обясни откъде знаеш това! — нареди Хардуик.
— Догадка, основана на препратки в стихотворенията — отговори Гърни. — Ще разбереш, като ги видиш сам. — В отговор на въпроса, който се изписа по лицето на другия мъж, той добави: — Ще откриеш стихотворенията, заедно с две други съобщения, в чекмеджето на бюрото в кабинета. Или поне това е последното място, където видях Мелъри да ги поставя. Става въпрос за стаята с голямата камина след централното помещение.
Хардуик продължаваше да го зяпа, като че ли по този начин щеше да разреши някакъв особено важен проблем.
— Ела с мен — предложи накрая. — Искам да ти покажа нещо.
Поведе го, необичайно мълчалив, към паркинга между голямата плевня и общинското шосе. Спря на мястото, където от паркинга започваше описващата полукръг частна алея. Там бе опънат следващият жълт коридор.
— Това е най-близкото до шосето място, където ясно личат стъпките, за които смятаме, че принадлежат на извършителя. Пътят и алеята са били почистени от снега около два сутринта. Не знаем дали извършителят е влязъл в имота преди или след това. Ако е било преди, то всички следи би трябвало да са заличени от снегорина. А ако е било след това, въобще не биха останали следи. Само че от тази точка ей тук, после зад плевнята, от нея до патиото и през откритото пространство чак до гората и по-точно до едно гъсто обрасло с борове място край Дорнбуш Лейн, следите се виждат идеално и е лесно да бъдат проследени.