— Не е положено усилие да бъдат прикрити?
— Не — отсече Хардуик. Това явно го дразнеше. — Изобщо! Освен ако не пропускам нещо.
Гърни му метна любопитен поглед.
— Какъв е проблемът?
— Виж сам.
Тръгнаха покрай лентата към плевнята. Стъпките, дълбоко отпечатани в иначе гладкия и чист сняг, бяха от големи (вероятно 44 или 45-ти номер) туристически обувки. Който и да бе човекът, дошъл насам в малките часове на нощта, не се бе интересувал дали маршрутът му ще бъде разкрит.
Когато заобиколиха плевнята, Гърни съзря едно по-широко пространство, отново оградено с лента. Полицейски фотограф снимаше с мощен фотоапарат, докато един експерт по обработка на местопрестъплението, облечен в бял предпазен костюм и с маска върху косата, изчакваше реда си, стиснал в ръка куфарчето с комплекта за събиране на доказателства. Всяка снимка се правеше по няколко пъти: с и без измервателна линийка върху обекта и освен това с различна дължина на фокуса — по-голяма, за да се засече позицията на предмета спрямо останалите, нормална, за да се види ясно самият обект, и близък план за детайлите.
Центърът на вниманието им бе един сгъваем градински стол с вид на купен от магазин за преоценени стоки. Стъпките водеха право до стола. Пред него, стъпкани в снега, имаше половин дузина цигарени фасове. Гърни приклекна, за да ги разгледа по-добре, и видя, че марката е „Марлборо“. От стола стъпките продължаваха покрай гъст храсталак от рододендрони в посока на патиото, където очевидно бе извършено убийството.
— Господи! — възкликна Гърни. — Той просто си е седял тук и е пушил, така ли?
— Да. Кратка почивка, преди да пререже гърлото на жертвата. Или поне така изглежда. Предполагам вдигнатите ти вежди означават, че се чудиш откъде се е взел боклучавият градински стол, а? И аз това попитах.
— И?
— Съпругата на жертвата твърди, че никога не го е виждала. Явно бе ужасена от ниското му качество.
— Моля? — Думата изплющя като удар с камшик. Презрителните коментари на Хардуик бяха започнали да го дразнят повече от прокарване на нокти по учебна дъска.
— Просто прояви лека несериозност, за да не кажа направо лекомислие. Човек не трябва да позволява на такова нещо като прерязано гърло да го потиска, нали? Сериозно, това вероятно е първият път, когато Кеди Смит-Уестърфийлд Мелъри се е озовавала до толкова евтин стол през целия си елегантен живот.
Гърни знаеше всичко за полицейския хумор и колко е необходим, за да се справи човек с обичайните ужасии на работата, но имаше случаи, когато това почваше да му лази по нервите.
— Да не искаш да кажеш, че убиецът си е донесъл собствения градински стол?
— Така изглежда — повтори Хардуик и направи гримаса заради абсурда на случилото се.
— И след като е приключил с изпушването на… колко, шест-седем цигари „Марлборо“… е отишъл до задната врата на къщата, накарал е Мелъри да излезе на патиото и е прерязал гърлото му със счупена бутилка? Това показва възстановката досега, така ли?
Хардуик кимна неохотно, като че ли усещаше, че сценарият на престъплението, подсказан от откритите улики, става все по-странен и неправдоподобен. И също, че може да стане и по-зле.
— Всъщност — обясни той — „прерязал му е гърлото“ доста смекчава нещата. Гърлото на жертвата е пронизано поне десет-дванайсет пъти. Докато помощниците на съдебния лекар пренасяха тялото към микробуса, за да го откарат за аутопсията, проклетата глава за малко да се изтърси!
Гърни погледна към патиото и макар да бе напълно скрито от рододендроните, образът на огромното кърваво петно се появи в ума му — точно толкова цветно, ярко и живо, колкото ако го наблюдаваше под светлината на прожектор.
Известно време Хардуик само го наблюдаваше, като замислено дъвчеше устните си.
— Но в крайна сметка — промърмори той — това не е най-странното. Най-шантавата част идва после, като последваш стъпките към гората.
Глава 18
Стъпки към нищото
Хардуик поведе Гърни от задната част на плевнята, покрай плета и патиото към мястото, където следите на предполагаемия убиец напускаха мястото на атаката. След това те поемаха през покритата със сняг ливада, която се простираше между къщата и кленовата горичка, разположена на стотина метра зад нея.
Недалеч от патиото, докато вървяха по следите в посока към гората, попаднаха на следващия специалист по събиране на улики, облечен в херметически пластмасов костюм и маска на лицето, които бяха характерни за занаята му. Целта на това облекло бе да предпазва ДНК-материалите и другите улики от замърсяване със собственото му ДНК.