— Но засега нямат нищо?
— Схванал си картинката.
— Тоест, единственото, което ти остава, е да разпитваш гостите на института и съседите дали не са видели някой хеликоптер, от който да се спуска въже надолу към гората?
— Никой не е видял такова нещо.
— Наистина ли си ги питал?
— Чувствах се като идиот, но да — попитах ги. Факт е, че някой е минал оттук рано тази сутрин — и почти със сигурност това е бил убиецът. Спрял е точно на това място. Ако някой хеликоптер или пък най-големият кран на света не го е измъкнал, къде, по дяволите, е отишъл?!
— Значи… — започна да изброява Гърни — няма хеликоптери, няма въжета, нито тайни тунели…
— Точно така — прекъсна го Хардуик.
— Какви възможности ни оставя това?
— Никакви. Нищо, нищичко. Нито един скапан вариант! И не ми обяснявай, че след като е дошъл дотук, се е върнал по целия път обратно — като е пристъпвал заднишком, и то точно във всяка оставена вече стъпка, без да развали нито един отпечатък — с единствената цел да ни побърка тотално! — Хардуик предизвикателно погледна към Гърни, сякаш очакваше от него да предложи именно това. — Дори да беше възможно, а то не е, убиецът щеше да попадне на двамата, които вече са били на местопрестъплението — съпругата Кеди и гангстерът Пати.
— Тоест, това е невъзможно — спокойно отбеляза Гърни.
— Кое е невъзможно? — изръмжа Хардуик, готов да спори.
— Всичко — каза Гърни.
— За какво говориш, по дяволите?!?
— Успокой се, Джак. Трябва да намерим отправна точка, която да звучи смислено. Онова, което изглежда, че се е случило, не може да се е случило. Следователно онова, което сякаш се е случило, не се е случило.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че това не са отпечатъци от стъпки?
— Казвам ти, че бъркаме с начина, по който ги разглеждаме.
— Това стъпка ли е, или не е? — настоя Хардуик раздразнено.
— На мен ми прилича на стъпка — съгласи се Гърни.
— Тогава какво имаш предвид?
Гърни въздъхна.
— Не зная, Джак. Просто имам чувството, че задаваме погрешните въпроси.
Нещо в мекия му кротък тон промени отношението на Хардуик. В продължение на няколко секунди никой от тях не погледна другия, нито каза нещо. После Хардуик вдигна глава, сякаш се бе сетил нещо:
— За малко да забравя да ти покажа черешката на тортата! — Бръкна в страничния джоб на коженото си яке и извади от него един плик за събиране на доказателства.
През прозрачната пластмаса ясно се виждаше обикновеният бял лист, изписан с грижлив почерк и червено мастило.
— Не го вади! — нареди Хардуик. — Само го прочети.
Гърни постъпи, както му бе казано. После го прочете отново. И трети път, за да го научи наизуст.
— Нашето момче е, определено — потвърди Гърни и му върна плика. — Темата за отмъщението, осем стиха, последователна стъпка, изискан речник, идеална пунктуация, фин краснопис. Точно като другите — до един момент.
— До един момент?
— В това има нов елемент — указание, че убиецът мрази още някого, освен жертвата.
Хардуик погледна прибраната в плика бележка и се намръщи на предположението, че е пропуснал нещо важно.
— Кого? — попита.
— Теб — отвърна му Гърни и се усмихна за пръв път през този ден.
Глава 19
Отрепка
Беше нечестно от негова страна, разбира се, да си позволи така драматично да му разкрие, че убиецът вече се цели не само в Марк Мелъри, но и в Джак Хардуик. Затова, докато вървяха от свършващата в нищото следа обратно към местопрестъплението, той обясни, че явно извършителят сега е насочил част от враждебността си към полицаите, които разследват убийството. Предизвикателството съвсем не притесни Хардуик, напротив — зареди го с енергия. Войнственият блясък в очите му сякаш крещеше: „Дайте насам скапаното копеле!“.