— Не прилича на сериен — съгласи се Гърни. — Съмнявам се, че ще започнеш да намираш палци в пощенската си кутия. Но има нещо смущаващо в това, че се обръща към теб, главния разследващ офицер, с „отрепка“.
Заобиколиха цялата къща, за да стигнат до предната врата — не искаха да нарушават работата на експертите, които събираха доказателства на патиото. Един цивилен полицай от шерифското управление стоеше на пост, за да контролира достъпа до жилището. От тази страна вятърът бе по-остър и той потропваше с крака и пляскаше една в друга ръцете си в ръкавици, за да се стопли малко.
Очевидното му неудобство изкриви усмивката, с която посрещна Хардуик.
— Дали няма да донесат кафе насам, как мислите?
— Нямам представа. Но се надявам — отговори Хардуик, като звучно подсмръкна, за да не му протече носът. Обърна се към Гърни. — Няма да те задържам още дълго. Само искам да ми покажеш бележките в кабинета, за които спомена. И да потвърдиш, че са всичките.
Голямата стара къща, от красивия си под от орехова дървесина до високия таван, бе изцяло тиха.
И повече от всякога миришеше на пари.
Глава 20
Семеен приятел
Ярък живописен огън бе разпален в изградената от камъни и тухли камина. Ароматът в стаята се подслаждаше от финия дим на горящото черешово дърво. Бледата, но контролираща се Кеди Мелъри бе седнала на дивана до дребен мъж на около седемдесет години, облечен в прекрасно ушит костюм.
Когато Гърни и Хардуик влязоха, мъжът се надигна от мястото си с учудваща за възрастта му лекота.
— Добър ден, господа — поздрави ги той. Говореше изискано, а интонацията му слабо напомняше за юга. — Аз съм Карл Смейл, стар приятел на Кеди.
— Аз съм главен следовател Хардуик, а това е Дейв Гърни, приятел на покойния съпруг на госпожа Мелъри.
— А, да — приятелят на Марк. Кеди точно ми разказваше за него.
— Съжаляваме за безпокойството — заяви Хардуик, докато оглеждаше стаята. Очите му се спряха на малкото бюро, разположено до стената срещу камината. — Трябва ни достъп до някои документи, които може би са свързани с престъплението и които вероятно се намират в това бюро. Госпожо Мелъри, извинявам се, че ви притеснявам с подобни въпроси, но имате ли нещо против да погледна?
Тя притвори очи. Не стана ясно дали изобщо е разбрала въпроса.
Смейл отново седна до нея, като постави длан на ръката й.
— Сигурен съм, че Кеди няма да възрази срещу това.
Хардуик се поколеба.
— Като… представител на госпожа Мелъри ли говорите?
Реакцията на Смейл бе почти незабележима — леко намръщване на носа, както би реагирала чувствителна жена на груба дума, произнесена на масата по време на официална вечеря.
Вдовицата отвори очи и заговори с тъжна усмивка:
— Сигурна съм, че оценявате колко труден е този момент за мен. Имам пълно доверие на Карл и разчитам напълно на него. Каквото и да каже, ще е по-умно от онова, което бих казала аз.
Хардуик обаче настоя:
— Господин Смейл ваш адвокат ли е?
Тя се обърна към Смейл с благоволение, което Гърни заподозря, че се дължи на погълнат валиум, и отвърна:
— Той е моят адвокат, моят представител в добро и зло, в болест и здраве — вече над трийсет години. Господи, Карл, това не е ли стряскащо?
Смейл отвърна с подобна на нейната носталгична усмивка, след което заяви на Хардуик с новопоявила се решителност в гласа:
— Моля, огледайте тази стая за каквито материали прецените, че са свързани с разследването ви. Разбира се, бихме желали да получим списък с нещата, които сметнете за необходимо да вземете.
Натъртването на думите „тази стая“ не се изплъзна от вниманието на Гърни. Смейл не предоставяше на полицията пълен достъп без разрешение за обиск. Това очевидно не бе убягнало и на Хардуик, ако можеше да се съди по мрачния поглед, който хвърли на изтупания човечец на дивана.