Изпи две големи чаши силно кафе, докато съчиняваше показанията, и в резултат спа зле. Студ, сърбеж, потене, жажда и идваща на приливи и отливи болка, която се разхождаше ту по единия, ту по другия му крак — редицата неудобства, изпитани през тази нощ, спомагаха появяването на неприятни и дори враждебни мисли, особено такива, свързани с болката, която бе забелязал в очите на Маделайн.
Знаеше, че се дължи на усещането й за това, какви са приоритетите му. Тя се оплакваше, че когато ролите в живота му стигаха до сблъсък, детективът Дейв винаги надвиваше и изместваше съпруга Дейв. Оттеглянето му от професията не бе променило нищо. Ясно бе, че се е надявала, че нещо ще се промени, може би дори бе вярвала в това. Само че как би могъл да спре да бъде онова, което е? Колкото и да го бе грижа за нея, колкото и да искаше да е с нея и да е щастлива, как би могъл да се превърне в нещо, което не е? Умът му работеше невероятно добре по един определен начин и най-голямото признание и задоволство в живота му се дължеше на прилагането на тази интелектуална дарба. Имаше изключително логичен мозък и идеално настроен за улавяне на несъответствия радар. Тези качества го превръщаха в наистина забележителен детектив. Те също така създаваха преградата от абстракции, която му позволяваше да запази разумна дистанция от ужасите в професията си. Другите ченгета имаха други прегради — алкохол, братска солидарност, убиващ сърцето цинизъм. Щитът на Гърни бе способността му да възприема ситуациите като интелектуални предизвикателства, а престъпленията — като уравнения, които трябва да се решат. Такъв беше. Не бе нещо, което би могъл да спре да представлява, само като се оттегли. Или поне до този извод беше стигнал, когато най-накрая успя да заспи — час преди разсъмване.
На около 100 километра източно от Уолнът Кросинг и на 15 след Пиъни, на един склон, от който се виждаше река Хъдсън, беше разположено Главното полицейско управление на окръга. Приличаше на новоиздигната крепост от сив камък. С масивния си строеж и тесни прозорци изглеждаше така, сякаш би надживяла и апокалипсиса. Гърни се зачуди дали архитектурното решение не е повлияно от истерията покрай единайсети септември, заради която бял свят бяха видели и много по-малоумни проекти от непревзимаемо полицейско управление. Вътре флуоресцентната светлина увеличаваше ефекта от суровия вид на детекторите за метал, системата от камери, куршумоустойчивата кабинка на пазача и лъснатия до блясък бетонен под. Имаше и микрофон, с който да се свърже човек с пазача в будката — която впрочем приличаше повече на контролна зала, тъй като в нея бяха разположени мониторите за камерите от системата за сигурност. Светлините придаваха студен блясък на всички твърди повърхности, а на лицето на пазача — уморен вид. Дори безцветната му коса изглеждаше още по-изтощена и без блясък от неестественото осветление. Той самият имаше вид на някой, който всеки миг ще повърне. Гърни устоя на желанието да го попита дали е добре и вместо това съобщи на микрофона:
— Дейвид Гърни. Тук съм за среща с Джак Хардуик.
Пазачът пъхна през тесния процеп на стъклената стена, която ги разделяше, един временен пропуск за сградата заедно с бланка за посетители, която да попълни. Вдигна телефона, провери нещо в списък, залепен с тиксо от неговата страна на гишето, набра четирицифрен вътрешен номер, произнесе няколко думи, които Гърни не чу, след което постави обратно телефонната слушалка на мястото й. Малко по-късно една сива стоманена врата в стената точно до кабинката му се отвори и се появи същият цивилен полицай, който го бе съпроводил предния ден в института. Той направи знак на Гърни, без да показва да го е разпознал, и го поведе по безличния сив коридор към друга метална врата, която отвори.
Влязоха в голяма зала за конференции без никакви прозорци. Целта на последното очевидно бе да предпази участващите в съвещание от парчетата летящо стъкло при евентуална терористична атака. Гърни изпитваше лека форма на клаустрофобия — мразеше помещения без прозорци и мразеше архитектите, които проектираха такива. Лаконичният му гид се отправи директно към термоса за кафе в другия край на стаята. Повечето от местата край продълговатата съвещателна маса вече бяха запазени: на облегалките на четири от тях висяха якета, а три от останалите бяха запазени по общоприетия начин — бяха ги облегнали напред върху масата, а задните им крака стърчаха във въздуха. Гърни свали лекото яке, с което бе облечен, и го постави на облегалката на един от свободните столове.