— И какво е толкова смешно?
— Повечето от гостите, които разпитахме, поставят полицията в скалата някъде между данъчните и голите охлюви.
Гърни се възхити на Хардуик, който по някакъв начин успя да внуши, че именно това мисли и той за капитана.
— Искам да видя показанията им.
— Те са в пощата ви. Но ще ви спестя известно време: безполезни са. Име, позиция, сериен номер. Всички били заспали. Никой не чул нищо — с изключение на Паскуале Вилади, наричан още Пехотинеца, а също и Пати Кексчето. Казва, че не могъл да заспи. Отворил прозореца си да подиша малко въздух и чул така нареченото „приглушено плясване“ — и предположил какво е. — Хардуик прелисти набързо документите в папката си и извади един, а Клайн отново се надвеси напред: — „Звучеше, все едно са гръмнали някого“, каза той. Каза го много спокойно и прозаично, като че говореше за звук, с който е свикнал.
Очите на Клайн заблестяха отново.
— Да не би да ми казвате, че някакъв мафиот е бил там по време на убийството?
— Бил е в имението, но не и на местопрестъплението — отговори Хардуик.
— Откъде знаете?
— Защото е събудил помощник-лектора на Мелъри, Джъстин Бейл, млад мъж, който има стая в сградата, в която са настанени и гостите. Вилади му казал, че е чул звук откъм къщата на Мелъри и е възможно да става въпрос за нарушител, след което предложил да отидат да проверят. Докато се облекат и прекосят градините до дома на Мелъри, Кеди Мелъри вече била открила тялото на съпруга си и се върнала в къщата да се обади на 911.
— Но Вилади не е казал на тоя Бейл, че е чул изстрел, така ли?
Клайн започваше да звучи сякаш се намира в съдебна зала.
— Не. Разказа ни, когато го разпитахме на другия ден. По онова време обаче бяхме намерили окървавената бутилка и всичките много забележими прободни рани, но не и видими рани от куршум или някакво друго оръжие, така че не обърнахме веднага внимание на това с изстрела. Решихме, че Пати е от оня тип хора, които непрекъснато мислят за оръжия, и съответно за него е нормално да стигне до такова заключение, макар и прибързано.
— А защо не е казал на Бейл, че е помислил звука за изстрел?
— Каза, че не е искал да го плаши.
— Много мила проява на загриженост — изкоментира подигравателно Клайн. Погледна към стоика Щимел, седнал до него. Щимел също гледаше подигравателно. — Ако той…
— Само че е казал на теб — намеси се Родригес. — Колко неприятно, че не си обърнал внимание.
Хардуик потисна една прозявка.
— А какво, по дяволите, прави един мафиот на място, което продава „духовно обновление“? — зачуди се Клайн.
Хардуик сви рамене.
— Каза, че го обожава. Идва един път годишно да си успокои нервите. Заяви, че е един малък рай. А Мелъри бил светец.
— Наистина ли е казал това?
— Наистина го каза.
— Този случай е изумителен! Има ли други интересни гости?
Ироничният блясък, който Гърни смяташе за толкова неприятен, се завърна в очите на Хардуик.
— Ако имате предвид арогантни, инфантилни, пристрастени към наркотиците откачалки — да, пълно е с „интересни гости“. Плюс богатата като Крез вдовица.
Докато обмисляше (най-вероятно) усложненията с медиите, които неминуемо щяха да възникнат при един толкова сензационен случай, Клайн спря поглед на Гърни, който по една случайност седеше по диагонал срещу него. Първоначално лицето му не изразяваше нищо, сякаш наблюдаваше празен стол. А после отметна глава назад с любопитство.
— Момент — каза, — Дейв Гърни, полиция на Ню Йорк. Род ми каза кой ще присъства на срещата, но само отбелязах името. Не сте ли онзи, за когото списание „Ню Йорк“ публикува обширна статия преди няколко години?
Хардуик отговори първи:
— Това е нашето момче! Заглавието беше „Супер детектив“.
— Сега си спомням! — възкликна Клайн. — Разрешихте онези, големите случаи със серийни убийци — Коледният лунатик с частите от тела и Прасето Пиг или там както му беше скапаното име.
— Питър Опосума Пигърт — благо го поправи Гърни.
Клайн се вгледа в него с откровено благоговение.
— И така, оказва се, че тоя тип Мелъри, убитият, просто случайно е най-добрият приятел на звездния детектив от нюйоркската полиция? — Медийните възможности явно ставаха все по-интересни.
— Участвах — до някаква степен — и в двата случая — обясни Гърни с глас, толкова лишен от пропагандно въодушевление, колкото този на Клайн бе пълен с такова. — Тоест, имаше и много други. Колкото до това Мелъри да ми е бил най-добрият приятел — е, щеше да е много жалко да е вярно, като се има предвид, че не бяхме разговаряли от двайсет и пет години, а дори и тогава…