— „Бум“, глупости! — изръмжа Хардуик.
— На друго мнение ли сте, главен следовател Хардуик? — полюбопитства Клайн с раздразнена усмивка.
— Внимателно съчинени писма, загадки с числа, насоки да изпрати чек на грешен адрес, серия от все по-заплашителни стихотворения, скрити съобщения до полицията, които излизат наяве само чрез химическа обработка за откриване на отпечатъци, хирургически чисти фасове от цигари, скрита рана от куршум, невъзможни за оставяне следи от стъпки, скапан градински стол, за бога! Не е ли малко прекалено като за „бум“?
— Схематичният план, който нахвърлих, съвсем не изключва предварителното обмисляне — заяви Клайн. — Само че към този момент по-голям интерес за мен представлява основният мотив, не подробностите. Искам да разбера връзката между убиеца и жертвата. Обикновено това да разбираш тази връзка е ключът към победата, тоест, присъдата.
Този отговор в стил лекция доведе до неприятно мълчание, прекъснато от Родригес към Круз Две:
— Ти да не се изгуби нещо?
— Не схващам. Извършителят изпраща писмо на жертвата, казва й да си намисли число и после да погледне в някакъв запечатан плик. Мелъри си избира шестстотин петдесет и осем, поглежда в плика — и числото е същото, шестстотин петдесет и осем. Искате да кажете, че това се е случило наистина?
Преди някой да може да отговори, партньорът му, Круз Едно, добави:
— И две седмици по-късно извършителят го прави отново — този път по телефона. Казва му да си намисли число и да погледне в пощенската си кутия. Жертвата си намисля деветнайсет, поглежда в кутията — и ето ти деветнайсет, по средата на писмото, изпратено от убиеца. Това е ужасно странно, пич!
— Имаме записа на истинското телефонно обаждане, направен от жертвата — отсече Родригес, който явно целеше да ги убеди, че това е лично негово постижение. — Пусни онази част с числото, Уиг.
Без да казва нищо, тя натисна няколко клавиша и след две-три секунди разговорът между Мелъри и преследвача му — същият, който Гърни бе подслушвал чрез оная джаджа за конферентни разговори на Мелъри — започна от средата. Вниманието на всички присъстващи бе приковано от особения акцент на обаждащия се и от страха в гласа на Мелъри:
— Сега, прошепни числото.
— Да го прошепна?
— Да.
— Деветнайсет.
— Добре, много добре.
— Кой си ти?
— Все още ли не знаеш? Толкова много болка, а ти нямаш представа. Предвиждах, че това може да се случи. Оставих ти нещо по-рано днес. Кратка бележка. Сигурен ли си, че още не си я получил?
— Не знам за какво говориш!
— А, обаче знаеше, че числото е деветнайсет.
— Ти каза да си намисля число!
— Само че това бе правилното число, нали?
— Не разбирам.
След миг сержант Уиг натисна два клавиша и каза:
— Това беше.
Краткият запис накара Гърни да се почувства ограбен от загубата, ядоса го. Почти му прилоша. Круз Две разпери длани в изразителен жест на безсилие и объркване.
— Какво, по дяволите, беше това — мъж или жена?
— Почти със сигурност мъж — отвърна Уиг.
— И откъде, мамка му, сте толкова сигурни?
— Направихме акустичен анализ тази сутрин и разпечатката показва по-голямо напрежение, когато честотата се увеличава.
— Тоест?
— Височината на тона силно се различава в отделните изрази, дори в отделните думи, като при всеки от тези случаи гласът е сравнително по-малко напрегнат при ниски честоти.
— Което означава, че онзи, който се е обадил, се е напрягал да говори във високия регистър, а всъщност по-ниските честоти са били по-естествени?
— Именно — потвърди тя с неопределения си глас, по който човек не би могъл да познае пола й. Все пак гласът й не бе лишен от определена привлекателност: — Доказателствата не са безспорни, но имат голяма степен на вероятност.