Събуди се от шум от стъпки: Маделайн. И може би си въобразяваше, но му се стори, че стъпките изразяват гняв. А също и че посоката и отдалечеността им от него предполагаха, че го е видяла заспал на стола, но е решила да не говори с него. Отвори очи и я видя да излиза от кухнята. Отиваше към спалнята им. Той се протегна, измъкна се от дълбините на креслото, взе си една носна кърпичка от страничния плот и издуха носа си. Чу наблизо да се отваря вратичката на гардероба — с една идея по-рязко, отколкото бе нормално — и след минута тя се върна в кухнята. Беше сменила копринената си блуза с безформен суичър.
— Събудил си се — отбеляза тя очевидното.
Той пък го възприе като критика за това, че е заспал.
Маделайн светна малките лампи над основния плот и отвори хладилника.
— Вечерял ли си? — прозвуча като обвинение.
— Не. Имах много уморителен ден и когато се прибрах, само си направих чаша… о, по дяволите! Забравих го. — Отиде до микровълновата, извади чашата тъмен изстинал чай и я изпразни — включително пакетчето — в мивката. Маделайн отиде до нея, извади пакетчето и многозначително го пусна в кошчето за боклук.
— Самата аз съм много уморена. — За миг тя само поклати глава мълчаливо. — Не разбирам защо местните идиоти смятат, че е чудесна идея да се построи отвратителен затвор, опасан от бодлива тел, по средата на най-красивия окръг в щата!
Сега вече той си спомни. Тази сутрин му бе казала, че планира да отиде в града на срещата, на която щеше отново да се обсъжда спорното предложение. На дневен ред бе въпросът дали градът да кандидатства на територията му да се изгради учреждението, наричано от противниците си „затвор“, а от привържениците — „център за превъзпитание и лечение“.
Терминологичната битка по отношение на наименованието бе възникнала заради неясния бюрократичен език, според който този пилотен проект представляваше нов вид институция. Кръстен бе „Щатска изправителна и терапевтична среда“ (ЩИТ-С) и двойното му предназначение бе да държи зад решетките и едновременно с това да спомага за възстановяването на нарушителите на закона, извършили престъпленията си под влиянието на наркотици. В крайна сметка бюрократичният език се бе оказал неразгадаем, което оставяше широко поле за тълкувания и спорове.
Това бе чувствителна тема и помежду им — и не защото той не споделяше желанието й да не допуска изграждането на ЩИТ-С в Уолнът Кросинг, а защото не се бе присъединил достатъчно решително към битката — или поне не според нейните разбирания.
— Вероятно има не повече от пет-шест човека, които ще спечелят от тази авантюра — мрачно продължи тя, — а всички останали в долината — както и всички, които преминават през нея — ще сме принудени да гледаме гнусната гледка до края на дните си! И за какво? Заради така нареченото социално реабилитиране и интегриране на сбирщина противни наркопласьори! Моля ви се!
— Има други градове, които искат проекта. С малко повече късмет, някой от тях ще го получи.
Тя се усмихна мрачно.
— Да, сигурно — ако градският му съвет е по-корумпиран дори и от нашия… би могло да се случи.
Усети пламъка на възмущението й като натиск срещу себе си и реши да промени темата.
— Да направя ли два омлета? — И загледа как гладът й се бори с остатъците от гнева й. Борбата беше кратка. Победи гладът.
— Без зелени чушки — предупреди го, — не ги харесвам.
— А защо ги купуваш тогава?
— Нямам представа. Със сигурност не за да ги сложиш в омлета ми.
— А лук искаш ли?
— Никакъв лук!
Тя седна на масата, докато той разбиваше яйцата и подгряваше тиганите.
— Нещо за пиене искаш ли? — попита той.
Тя поклати глава.
Той знаеше много добре, че не пие нищо, докато яде, но въпреки това я запита. Чудата бе тази негова привичка, помисли си, да задава отново и отново този въпрос.