Никой от тях не произнесе повече от няколко думи, докато не приключиха с вечерята си и не бутнаха ритуално и двете чинии към центъра на масата.
— Разкажи ми как мина денят ти — предложи му тя.
— Денят ми? Искаш да кажеш, срещата ми с асовете от екипа по криминални разследвания?
— Не са те впечатлили, така ли?
— О, напротив, много бях впечатлен! Ако човек иска да напише книга за това как не бива да действа един екип, който разследва убийства, и как ръководството на Дяволския Капитан може да провали всичко, трябва само да сложи касетофон на оная маса и после да препише записа дума по дума!
— По-зле ли е от онова, с което беше свикнал преди пенсионирането си?
Отне му доста време да отговори — не защото не беше сигурен как, а защото го стресна особената интонация, с която бе произнесена думата „пенсиониране“. Реши да отговори на въпроса, не на тона.
— При нас имаше някои трудни характери, но Дяволският Капитан буквално придава нов смисъл на понятията арогантност и несигурност. Отчаяно се стреми да впечатли окръжния прокурор, не уважава собствените си хора, изобщо не усеща случая. Всеки въпрос, всяка забележка, всяка реплика бяха или злобни, или нямаха нищо общо с темата, а най-често и двете.
Тя го изгледа преценяващо.
— Не се учудвам.
— Какво искаш да кажеш?
Тя леко сви рамене. Изражението на лицето й сякаш целеше да разкрие възможно най-малка част от мислите й.
— Просто това, че не съм изненадана. Мисля, че ако се бе прибрал с думите, че си прекарал деня с най-добрия екип, разследващ убийства, с който си работил някога, това наистина щеше да ме изненада. Само толкова.
Много добре знаеше, че не е „само толкова“. Но също така бе достатъчно умен, за да осъзнава, че Маделайн е по-умна от него и няма начин да я подмами да сподели нещо, което не е склонна да каже.
— Ами — опита се да обясни, — беше наистина изтощително и не окуражаващо преживяване. Така че сега възнамерявам да забравя за него и да се заема с нещо напълно различно.
Изказването не бе обмислено и затова го последва безсилие — умът му сякаш блокира, бяла пустош. Това да се захванеш с нещо съвсем различно не бе толкова лесно, колкото звучеше. Трудностите от изминалия ден продължаваха да го преследват, заедно със загадъчната реакция на Маделайн. И в този момент решението, което през последната седмица подкопаваше основите на съпротивата му, изборът, който така отчаяно бе държал извън полезрението си — но не можеше да задържи извън мислите си — се натрапи отново. Сега обаче съвсем неочаквано го заля и вълна от решителност: щеше да направи онова, което бе избягвал така старателно.
— Кутията… — започна. Гърлото му беше свито, а гласът — дрезгав, докато насила изкарваше темата на светло, преди страхът от нея да го е овладял отново, дори преди да знае как ще завърши изречението си.
Тя го погледна над празната си чиния — спокойна, любопитна — и го зачака да продължи.
— Рисунките му… Какво… Имам предвид — защо…? — Опита се да оформи някакъв смислен въпрос от объркването и борбата в сърцето си. Усилието обаче не бе необходимо: способността на Маделайн да чете мислите му винаги бе превъзхождало неговото умение да ги изразява.
— Трябва да си вземем сбогом. — Гласът й бе нежен и успокояващ.
Той се зазяпа в масата. В ума му нямаше мисли, от които да може да оформи думи.
— Мина много време — продължи тя. — Дани вече го няма, а ние така и не му казахме „сбогом“.
Той кимна почти без да осъзнава какво прави. Усещането му за време и пространство се бе размило, а умът му бе необичайно пуст.
Когато телефонът звънна, това сякаш го разбуди и го върна в реалността — света на познатите и измерими проблеми, които можеха да се опишат. Маделайн все още седеше на масата заедно с него, но той не бе сигурен от колко време са тук.
— Искаш ли аз да вдигна? — попита тя.
— Всичко е наред. Ще се обадя. — Той се поколеба, подобно на рестартиран компютър, после се изправи, беше леко нестабилен — и се отправи към кабинета.
— Гърни. — Да отговаря по начина, по който бе свикнал в отдел „Убийства“ за толкова години, беше един от навиците, които му бе трудно да преодолее.
Гласът, който го поздрави, беше култивиран, настойчив, изкуствено топъл. Напомни му за старото правило на продавачите: винаги се усмихвай, когато говориш по телефона, защото се усеща — така звучиш по-приятелски настроен.