„Вярваш ли в съдбата? Аз да, защото смятах, че никога няма да те видя отново. А после, един ден — ето те и теб. Спомените се върнаха: как звучи гласът ти, как се движиш… и най-вече, как мислиш. Ако някой те накара да си избереш число, зная кое ще е числото. Не ми ли вярваш? Ще ти го докажа. Намисли си число — от едно до хиляда. Първото, което ти хрумне. Представи си го. А сега виж колко добре познавам тайните ти: отвори малкия плик.“
Гърни измърмори нещо неопределено и хвърли въпросителен поглед към Мелъри, който го беше наблюдавал напрегнато, докато четеше.
— Имаш ли някаква представа кой ти го е изпратил?
— Абсолютно никаква.
— Някакви подозрения?
— Съвсем не.
— Хмм. А ти налапа ли стръвта?
— Стръвта? — Явно Мелъри не беше мислил по този начин за случката. — Ако имаш предвид дали съм си намислил число, да, намислих си. Предвид обстоятелствата щеше да ми е много трудно да не го направя.
— Значи си избра едно число?
— Да.
— И?
— Числото, което си намислих, беше шестстотин петдесет и осем. — Той го повтори, като внимателно произнесе цифрите — шест, пет, осем — сякаш те би трябвало да говорят нещо на Гърни. Като се увери, че това не е така, той нервно си пое дъх и продължи. — Числото шестстотин петдесет и осем няма никакво конкретно значение за мен. Просто беше първото, което ми хрумна. Измъчих се, докато се опитвах да се сетя дали има нещо, с което го асоциирам, някаква причина, поради която да избера точно него, но такова няма… абсолютно нищо. Това е просто първото число, което ми хрумна! — натърти той, а зад настойчивостта му прозираше паника.
Гърни се вгледа в него с нарастващ интерес.
— А в по-малкия плик…?
Мелъри му подаде по-малкото пликче, което бе в по-големия заедно с бележката, и тревожно го загледа. Гърни го отвори и извади отвътре втори лист, наполовина по-малък от първия. Прочете написаното в същия изтънчен стил и със същото червено мастило съобщение:
„Шокира ли те това, че знаех, че ще избереш 658?
Кой те познава толкова добре? Ако искаш да научиш отговора, първо трябва да ми платиш 289,87 долара, които дадох, за да те открия.
Изпрати точната сума на адрес:
Пощенска кутия №49449, Уичърли, Кънектикът, 61010.
Парите да бъдат в брой или с личен чек, за Х. Арибда.
(Името ми невинаги е било такова.)“
След като прочете бележката за втори път, Гърни попита дали Мелъри е отговорил.
— Да. Изпратих споменатата сума.
— Защо?
— Какво имаш предвид?
— Това не са малко пари. Защо реши да ги дадеш?
— Защото това ме побъркваше. Числото… как можеше да знае?
— Осребрен ли е чекът?
— Всъщност не — обясни Мелъри. — Всеки ден си следя сметката. Точно затова изпратих парите с чек, а не в брой. Помислих си, че е добра идея да науча нещо за въпросния Арибда — поне къде депозира чековете си. Искам да кажа… целият тон на това нещо е толкова обезпокоителен!
— Какво точно те притесни?
— Числото, много ясно! — извика Мелъри. — Как изобщо би могъл да знае нещо такова?!
— Добър въпрос — заяви Гърни. — Защо казваш „той“?
— Какво? А, разбирам какво имаш предвид. Просто си помислих, че… Не знам, просто така ми прозвуча. Не знам причината, но предположих, че „Х. Арибда“ е в мъжки род.
— Х. Арибда. Странно име — отбеляза Гърни. — Означава ли нещо за теб? Напомня ли ти за нещо?
— Не.
Името не означаваше нищо и за Гърни, но същевременно не му беше и напълно непознато. Каквото и да беше значението му обаче, то очевидно бе погребано в някое добре скрито кътче на ума му.
— Получи ли ново съобщение, след като изпрати чека?
— О, да! — възкликна Мелъри и отново бръкна в куфарчето си, от което извади други два листа. — Това го получих преди около десет дена. А това — в деня, след като ти пратих имейла с молбата да се видим. — Той ги подаде на Гърни с жеста на малко момче, което показва на баща си новите си рани.
Несъмнено бяха написани от същата педантична ръка и същата писалка, както и предишните две бележки. Тонът обаче се бе променил.
Първата се състоеше от осем кратки стиха: