Блат, който следеше разговора все едно гледа тенис мач, насочи вниманието си към Хардуик.
Той пък изглеждаше така, сякаш е отхапал от нещо със силно неприятен вкус.
— Има ли някакъв шанс да отидеш и да донесеш малко кафе?
Блат сви устни изразително, но все пак не възрази, а се насочи към къщата да изпълни молбата.
Хардуик бавно си запали цигара.
— Има още нещо, което не се връзва. Допреди малко гледах доклада с данните за отпечатъците от стъпки. Разстоянията между следите, които отиват от шосето до стола зад плевнята, са със средно седем сантиметра по-големи, отколкото са тези между следите, които тръгват от тялото към гората.
— Това трябва да значи, че убиецът е крачил по-бързо, когато е пристигнал, и по-бавно, когато си е тръгнал, нали?
— Точно това означава!
— Тоест е бързал повече да се добере до плевнята, да седне и да чака, отколкото да се отдалечи от местопрестъплението, след като е извършил убийството?
— Така Уиг тълкува данните, а аз не мога да измисля нищо по-добро.
Гърни поклати глава.
— Казвам ти, Джак, изобщо не разглеждаме случилото се от правилния ъгъл. Освен това има още нещо, което ме притеснява. Къде точно е открита бутилката от уиски?
— На около трийсет метра от тялото, край стъпките, които се отдалечават от него.
— А защо е била там?
— Защото там я е изпуснал. Какъв е проблемът?
— Но защо я е занесъл дотам? Защо не я е оставил при тялото?
— Пропуск. Разгорещен от убийството, не е осъзнал, че все още я държи в ръка. Когато я е забелязал, я захвърлил. Наистина не виждам какво те притеснява!
— Ами може и да няма проблем. Но стъпките са много равномерни, спокойни, не бързат — като че всичко върви по плана.
— За какво, по дяволите, намекваш? — Хардуик се държеше раздразнено като човек, който се опитва да задържи покупките си в скъсана хартиена торба.
— Всичко в този случай оставя усещането за добре планирано и много хладнокръвно действие — изключително интелигентно. Инстинктът ми казва, че всяко нещо се намира на дадено място по определена причина.
— Искаш да ме убедиш, че е отнесъл оръжието на трийсет метра разстояние и го е пуснал там преднамерено? Че го е обмислил предварително?
— Така предполагам.
— И каква ще да е дяволската му причина?!
— Какво въздействие оказа върху нас?
— За какво говориш?
— Този тип е фокусирал вниманието си върху полицията точно толкова, колкото и върху Марк Мелъри. Не ти ли е хрумвало, че всички тези странности на местопрестъплението може да са част от играта, която е подхванал с нас?
— Не, изобщо. Честно казано, това ми звучи малко прекалено.
Гърни си наложи да не спори и вместо това смени темата:
— Подразбрах, че капитан Род все още мисли, че нашият човек е някой от гостите.
— Да-а, „един от лунатиците в тая лудница“, както се изрази.
— Съгласен ли си?
— Че са лунатици? Абсолютно. Че един от тях е убиецът? Може би.
— А може би не?
— Не съм сигурен. Но не споменавай това на Родригес.
— Има ли предпочитан кандидат?
— Който и да е от наркоманите ще му свърши работа. Вчера разправяше, че Институтът за духовно обновление на Мелъри не е нищо повече от незаконна клиника за богати скапаняци, пристрастени към наркотиците.
— Не виждам връзката.
— Между кое?
— Какво общо има наркоманията с убийството на Марк Мелъри?
Хардуик си дръпна от цигарата за последно, след което замислено метна угарката на влажната земя под плета от бодлива зеленика. Гърни си помисли, че това не е нещо, което е удачно да се прави на местопрестъпление, дори и след като са минали лабораторните техници. Но пък беше точно от нещата, които бе свикнал да наблюдава по време на съвместната им работа преди години. Не бе особено изненадан и от това, че Хардуик отиде до плета да угаси все още тлеещия фас с върха на обувката си. Знаеше, че по този начин си дава време да обмисли какво ще каже — или пък ще премълчи — след малко. Когато изгаси напълно угарката и я зарови добре в почвата, Хардуик проговори:
— Може би няма много общо с убийството, но силно засяга Родригес.
— Имаш ли право да ми кажеш нещо?
— Има дъщеря в Грейстоун.