— Това ли е методологията на най-добрия нюйоркски криминалист? Направо е жалка!
— Знам, Джак, знам. Но точно в момента това е най-доброто, което мога да предложа.
Хардуик се върна в къщата, като клатеше главата си с преувеличено неверие.
Гърни вдиша влажния мирис на снега и — както винаги — за кратко той събуди емоционален спомен от детството му, който изместваше всички разумни мисли и който не можеше да се разкаже с думи. Насочи се през побелялата поляна към гората, а ароматът на снега все така му припомняше историите, които му беше чел баща му, когато бе на пет или шест години. Те си оставаха по-живи и ярки за него, отколкото каквото и да било в истинския му живот — истории за пионери, колиби в пустошта, следи в горите, добри индианци, лоши индианци, пречупени клончета, отпечатъци от мокасини в тревата, скършеното листо на папрат, даващо съдбоносно доказателство, че врагът е преминал оттук, крясъците на горските птици — някои истински, някои надавани от индианците, които общуват помежду си с тях — образи така реални и с толкова много подробности. Помисли си за иронията в това, че запомненото от историите на баща му беше заменило спомените за самия човек. Разбира се, баща му не бе имал почти никакъв контакт с него, освен тези разкази. Той най-вече работеше. Работеше и пазеше мислите си за себе си.
Работеше и пазеше мислите си за себе си. Всъщност тази фраза, обобщаваща цял един живот, описваше собственото му поведение толкова точно, колкото и бащиното му. Преградите, които някога бе издигнал, за да не забелязва подобни прилики, напоследък бяха започнали да се пропукват. Подозираше, че не просто се е превърнал в баща си, но и го е сторил много отдавна. Работеше и пазеше мислите си за себе си. Усещането за живота му, разкрито от тези няколко думи, бе: малък, ограничен, сдържан. Унизително бе да откриеш каква огромна част от времето ни на тази земя можеше да се заключи в едно изречение. Какъв съпруг бе, ако границите му бяха така ясно очертани, а енергията му оставаше в тях? И какъв баща? Какъв е този баща, който е така погълнат от професионалните си задължения, че…
Не. Това му стигаше.
Гърни крачеше през гората по — поне доколкото си спомняше — маршрута на стъпките, сега скрити от новия сняг. Когато стигна до вечнозелената горичка, където следата бе изчезнала така неправдоподобно, се спря. Вдиша аромата на бор, заслуша се в дълбоката тишина на мястото и зачака вдъхновение. Нямаше такова. Разочарован и леко раздразнен, че все пак бе очаквал да го получи, той се насили да си преговори — за двайсети път — всичко, което знаеше в действителност за събитията от нощта на убийството:
Убиецът бе влязъл в имението пеша откъм шосето? Носил бе 38-калибров пистолет — полицейски модел, счупена бутилка от уиски „Четири рози“, градински стол, допълнителен чифт обувки, както и миникасетофон, на който бе пуснал записа с животински крясъци, които бяха изкарали Мелъри от леглото? Бе носил гащеризон, направен от Тайвек, ръкавици и плътно яке с подплата от гъши пух, което да използва за заглушител на изстрела? Бе седял зад плевнята, пушейки? Бе изкарал Мелъри отвън на патиото, застрелял го бе, а после бе наръгал тялото поне четиринайсет пъти? След което спокойно бе вървял през откритата ливада и близо километър навътре в гората, закачил бе втория чифт обувки на клон и… бе изчезнал, без да остави следи?
Лицето на Гърни се беше изкривило в гримаса — донякъде заради влагата на отиващия си мразовит ден и донякъде, защото сега, по-ясно от когато и да било, осъзнаваше, че всичко, което „знаеше“ за престъплението, нямаше никакъв смисъл.
Глава 29
На обратно
Според него ноември бе най-неприятният месец: светлината намаляваше, а самото време се колебаеше несигурно на границата между есента и зимата. Това му усещане за сезона като че влошаваше чувството, че се препъва в гъста мъгла по отношение на случая Мелъри. Че е като слепец, който не вижда нещо, намиращо се точно пред него.
Когато се върна от Пиъни през този ден, реши — което съвсем не бе характерно за него — да сподели объркването си с Маделайн. Тя бе седнала на боровата маса, на която се виждаха останките от чай и боровинков сладкиш.
— Ще се радвам да получа съдействието ти по един въпрос — започна той и моментално съжали за думите, които бе подбрал. Маделайн никак не харесваше термини като „съдействие“.
Тя обаче любопитно наклони глава, а той реши да го приеме като покана да продължи: