— Да, да, просто… опитвах се да схвана казаното.
— Ще желаете ли да повторя?
— Не, чух ви. Това е… много интересно.
— Окръжният прокурор Клайн реши, че ще се заинтересувате. Каза също, че би желал да му се обадите, когато разберете какво означават тези данни.
— Ще го направя със сигурност.
Подкара по „Филчърс Бруук Роуд“ и след около километър и половина забеляза вляво табела, която обявяваше, че кокетният имот зад нея е „Лаврите“. Самият знак представляваше изящна овална плочка с елегантен калиграфски надпис. Тясна алея за коли минаваше под красива метална арка. Макар храстите да бяха прецъфтели преди месеци, докато минаваше през своеобразния вход, на Гърни му се стори, че усеща аромата на цветовете им. Без съмнение съзнанието му правеше номер. А следващата асоциация му припомни коментара на крал Дънкан за имението на Макбет, където щеше да бъде убит през същата нощ: „Тоз замък разположен е приятно…“.
След арката имаше малък покрит с чакъл паркинг, заравнен и спретнат като дзен-градина. Пътека от същия чист чакъл водеше от паркинга до предната врата на безупречна, покрита с кедрови плочки приемна. Вместо звънец имаше старинно метално чукче. Когато Гърни се протегна към него, вратата се отвори и на прага й застана дребен мъж с бдителен преценяващ поглед. Целият сякаш току-що бе излязъл от пералнята, от лимоновожълтото си поло и розовата кожа, до прекалено русата си за тази възраст коса.
— Ааах! — възкликна той с раздразнителното задоволство на човек, чиято пица, очаквана преди двайсет минути, най-сетне е пристигнала.
— Господин Плъмстоун?
— Не, не съм господин Плъмстоун — отвърна дребният мъж. — Аз съм Брус Уелстоун8. Тази очевидна хармония на имената ни е чисто съвпадение.
— Разбирам — объркано каза Гърни.
— А вие, ако не се лъжа, сте полицаят?
— Специален следовател Гърни от офиса на окръжния прокурор. Кой ви каза, че ще дойда?
— Полицаят, с когото говорих по телефона. Изобщо не помня имена. Но защо стоите на прага? Влезте, моля.
Гърни го последва през късо антре до всекидневна, обзаведена в натруфен викториански стил. Докато се чудеше кой ли е бил въпросният полицай, на лицето му се изписа още по-голямо объркване.
— Съжалявам — каза Уелстоун, който явно бе разчел погрешно изражението му, — но не съм запознат с практиката при такъв случай. Може би ще предпочетете да отидете направо в Изумрудената къщичка?
— Извинете?
— Изумрудената къщичка.
— Каква изумрудена къщичка?
— Сцената на престъплението.
— Какво престъпление?
— Нищо ли не ви казаха?
— За кое?
— За причината да сте тук!
— Господин Уелстоун, не искам да прозвучи грубо, но може би трябва да започнете от самото начало и да ми обясните за какво изобщо говорите.
— Това е ужасно! Нали разказах всичко на сержанта по телефона?! Всъщност, казах му всичко на два пъти, тъй като той очевидно не схвана от първия път какво му говоря!
— Разбирам раздразнението ви, сър, но бихте ли повторили и на мен същото, което сте споделили с него?
— Че рубинените ми пантофки са откраднати! Имате ли представа колко струват?!
— Рубинените ви пантофки?
— Господи, ама те не са ви казали нищо, нали? — Уелстоун започна да вдишва и издишва дълбоко, като че се опитваше да избегне припадък. После затвори очи. Когато ги отвори отново, явно се беше примирил с некадърността на полицията и заговори с тон на начален учител: — Рубинените ми пантофки, които впрочем струват наистина много пари, бяха откраднати от Изумрудената къща. Въпреки че нямам доказателства, не се съмнявам, че го е извършил последният гост, който отседна в нея.
— Изумрудената къща част от хотела ви ли е?
— Разбира се! Целият имот се нарича „Лаврите“ — по съвсем очевидни причини. Има три сгради: основната, в която сме в момента, както и две малки къщички — Изумрудената къща и Къщата на пчеличките. Изумрудената е обзаведена в стила на „Вълшебникът от Оз“ — най-великият филм, правен някога. — В очите му се появи особен блясък, сякаш предизвикваше Гърни да възрази. — Центърът на композицията беше едно забележително копие на магическите пантофки на Дороти. Тази сутрин открих, че липсват.
— И сте съобщили за това на…?