Безстрашният юнак
Нанайска приказка
Това се случи отдавна. Там, където някога са текли реки, днес се вишат високи планини; където са лежали камъни, днес растат непроходими гори. По онова време, край брега на една река, имало голям стан. В стана живеели мирно и сговорно нанайците.
Но в една тъмна нощ злият господар на тайгата нападнал заспалите хора. Съборил колибите. Оковал във вериги старейшината и жена му, а жителите взел в плен.
Запустял станът — жива душа не се мяркала. Останала да стърчи само голямата колиба на старейшината — кой знае защо злодеят не я разрушил. А в нея, зад пъна с образа на добрия дух, била скрита люлка, в която спял синът на старейшината — още съвсем мъничко дете. То се казвало Мерген. Момченцето останало само в разрушения стан — без баща, без майка, без другарчета. И така преживяло много години. На мястото, където някога се издигал към небето димът на мирния стан, пораснали високи дървета, върбалак оградил брега на реката. Колибата на Мерген съвсем се загубила сред гъсталака.
Мерген възмъжал, станал силен юнак и ловък стрелец. Никога от лов не се връщал с празни ръце. Убивал самури и златки, сърни и глигани — нищо не можело да убегне от бързата му стрела.
Една заран, тъкмо се стягал за лов, из гъсталака излезнал стар ловец. Приближил се и запитал:
— Къде живееш, юначе?
— Тук, в гората, но откакто съм се родил, жив човек не съм виждал. Ти си първият, който идва в моя дом. Влез да се сгрееш и нахраниш!
Ловецът влезнал, поклонил се до земята на добрия дух, изобразен на пъна, и подвил нозе край огъня. Мерген му дал печено месо и студена вода да се наяде и напие. Двамата повели разговор:
— В тоя пущинак бродят само зверове — рекъл Мерген. — Навярно никога хора не са живели тъдява.
Ловецът отговорил:
— Как да не са живели! Добре помня, че тук имаше голям стан. Само че господарят на тайгата една нощ го разруши. Зароби нанайците, отвлече добитъка, а твоите родители окова във верига.
Като чул това, Мерген скочил на нозе и извикал:
— Не бива нито миг да стоя със скръстени ръце. Ще ида да накажа злодея и да освободя пленниците.
А любопитните птици разнесли на шир и длъж вестта:
Мерген отива при господаря на тайгата, за да го убие!
Младият Мерген, без да се мае, препасал бащиния си меч, метнал през рамо лъка и колчана, грабнал в ръка тежката си тояга и тръгнал.
Пътя му пресичали всякакви зверове — и лисици, и мечки, и вълци. Ала юнакът не ги закачал — друга, по-важна работа имал. Привечер стигнал до един хълм, на който имало колиба. Зарадван, Мерген рекъл: „Тук ще мога да пренощувам.“ Ала неочаквано изскочили пет вълка и се спуснали върху него.
Но Мерген не се уплашил. Разритал ги с нозе и те се разбягали.
Приближил се до колибата. А наоколо разхвърляни човешки кости. „Невярно място! Ама няма да се връщам. Нищо не може да ме уплаши!“ — казал си Мерген, стиснал по-здраво тоягата и влезнал в колибата.
А вътре край огъня седяла старица — сбръчкана, грохнала — само кожа и кости.
Като видяла госта, бабичката се зарадвала и си рекла на ума: „Виж ти! Прясно месо на крака ми иде!“ Сетне се обърнала към юнака:
— Слънцето се скри, синко. Навярно си уморен. Полегни си край огъня. Сега ще донеса нещо да се нахраниш.
Мерген отвърнал:
— Благодаря ти. Не искам да ям. Ще спя, че съм уморен от дългия път.
А на себе си казал: „Тая нощ трябва да бъда нащрек. Бабичката е намислила нещо лошо.“
Мерген легнал в единия кът, а в другия — старицата. Юнакът сложил край себе си оръжието, за да му е под ръка за всеки случай. Подир малко затворил очи и високо захъркал — уж спи, а се ослушва и дебне да види какво ще направи бабичката. И тя се преструвала, че спи.
По едно време старицата тихичко се запримъквала към момъка. Дошла до него и протегнала ръка към оръжието му. Мерген надигнал глава и попитал:
— Защо пипаш оръжието ми?
Бабата бързо се дръпнала и измърморила:
— Ей тъй, без да искам, съм протегнала ръка. Спи, синко!
И се върнала на мястото си.
Така минало много време. Мерген захъркал още по-високо. Преструвал се, че спи. Бабата пак крадешком се приближила. Стиснал я юнакът за ръката. А в бабината ръка — остър нож.
— Защо си дошла над мене с тоя нож? Ей сега ще те убия.
— Не ме убивай, синко! Аз тъй в съня си съм взела ножа. Спи!
Легнала си пак бабичката, замислила се:
Мислила, мислила цяла нощ. На заранта казала на Мерген:
— Ти ме пожали, затова аз ще ти помогна. Зная къде си тръгнал — искаш да убиеш господаря на тайгата. Той е много силен, може да те надвие. Затова ще направя тялото ти кораво като желязо.
Мерген не повярвал на лъжовните и думи, но се престорил, че е съгласен.