Идваше тук по покана. По молба на Хонория Лора търсеше каменна статуя за украса на градината зад „Грешъм Хаус“ — както се наричаше къщата на Лидиърд. Предишната вечер Лора й беше съобщила по телефона, че е пристигнал каталогът за предстояща разпродажба в Уорстър, в който била намерила снимки на очарователни статуйки. Би ли желала Хонория да дойде да ги види, да речем, утре следобед на чаша чай, тъй като затваряла магазина си по-рано.
Хонория почука повторно, но отговор отново нямаше. Вдигна дръжката на старото месингово мандало — излъскана до блясък лъвска лапа, която сгърчеше от също толкова лъскаво пиринчено сърце — и вратата се отвори. В пълната тишина се чуваше единствено тракането на високия абаносов часовник на Лора. Хонория надникна в двете стаички, в които се влизаше откъм вестибюла, после се отправи към кухнята — килимът с цвят на череши заглушаваше стъпките й. Като приближи кухненската врата, чу странен звук — беше, като че някой дълго и на пресекулки поема дъх, потресен от нещо до дъното на душата си.
Хонория се поколеба, не от притеснение, а от вроденото й нежелание да се забърквал каквато и да е ситуация, излязла от обичайното гладко русло. Освен това не обичаше, да не кажем мразеше, да се занимава с чужди проблеми, нейните й бяха напълно достатъчни.
Реши само лекичко да открехне вратата, за да види какво точно става вътре. За съжаление вратата изскърца. Силно при това. Лора плачеше, захлупена върху масата. Шумът я накара да вдигне глава. Двете жени срещнаха погледите си. Сега вече нямаше как да си тръгне.
Боже, навярно плаче от часове, помисли Хонория. Толкова бе свикнала да вижда безупречно гримираното лице на тази жена, която гледаше на света с достолепно безразличие, че сега направо не можеше да я познае. Очите й почти не се виждаха — толкова бяха подути; бузите също бяха подпухнали и зачервени; влажната й коса висеше в пълен безпорядък. И още беше по халат.
Скована от инстинктивно неодобрение, Хонория си заблъска главата какво да каже, защото беше ясно, че нямаше как да изтърси едно „извинявай“ и да си тръгне. Щеше да изглежда ужасно безсърдечно и въпреки че Хонория наистина си беше ужасно безсърдечна, все пак нямаше желание този факт да се обсъжда от куцо и сакато. Ама че работа, възмущаваше се наум тя, ако някой е решил да се държи така разпуснато, би могъл поне да го прави при заключени врати.
— О, скъпа — като го изрече, усети такова неприятно чувство в устата си, каквото би й причинил накриво израснал зъб, — какво се е случило, за бога?
След дълго мълчание Лора отговори така, както почти винаги се отговаряше при такива обстоятелства:
— Нищо.
Хонория едва устоя на изкушението да отвърне: „Е, добре тогава“, и да си тръгне. Вместо това слезе по двете излъскани от употреба каменни стъпала и издърпа един от прибраните до масата столове с кръгли облегалки, чиито крака изскърцаха по синия плочник.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — запита тя и седна.
Ама че проклет, гаден, тъп късмет! Лора се ядоса, задето бе забравила да спусне резето, след като се подписа за приетата поща. И да влезе точно тази жена от всички възможни гадни хора. Лора бе спряла поглед върху лицето й само за миг, но и той беше достатъчен — толкова ясно бяха изписани по него скверната незаинтересованост на Хонория и страстното й желание да е някъде далеч оттук.
— Не, честно. — Взе кърпичка от почти празната кутия до себе си, избърса бузите, издуха си носа и хвърли смачканата мокра топка в кошчето за боклук. — Понякога изпадам в такива настроения.
— О.
— На всеки се случва, предполагам.
Хонория я гледаше и не вярваше на очите си.
От малка й бяха внушили строгото правило, че една жена никога не показва чувствата си. Хонория никога не беше плакала, дори когато умря любимият й брат и скръбта по него бе толкова болезнена. Не бе отронила сълза и на погребението му, и когато и да било след това.
— Да ти направя ли чай?
— Чай ли? — О, боже, и да остане цяла вечност. Докато го направи, докато го чака да се запари, да го налее. Мляко, захар. Проклетите бисквити. Защо просто не си тръгнеш, стара вещице? Ей така, стани и си иди.
— Много мило.
Хонория напълни чайника и извади от хладилника мляко, все още в кутията, както си е купено. Каната за чай — красив съд от Рокингам, украсен със сини цветчета — за щастие беше отгоре на шкафа. Не би понесла тази жена да й рови по шкафовете. Все едно си пъха носа, където не й е работа. Което означаваше, че трябваше да минат без каничка за мляко. Пакетчетата с „Ърл грей“ стояха на видно място в посребрена метална кошничка.