Говореше тихо, знаейки, че Еди няма да го чуе. Слава богу, замисълът му успя. Тя стана и изтегли щепсела на касетофона. Огнените цветове на телевизионния екран спряха лудия си танц и моментално увехнаха, превръщайки се в куп прашна сива пластмаса.
— Работата е там, Браян — седна тя отново и определено сантиметър-два по-близо отпреди или… — Никога няма да мога да застана пред толкова народ.
— Ще можеш, разбира се. Стъпиш ли веднъж на сцената, цялото ти притеснение ще изчезне. Повярвай ми, знам го.
— Ами начинът ми на говорене. Тя не трябва ли да говори по-добре? Повече като някоя от хотелска рецепция?
— Начинът ти на говорене е идеален за ролята.
Още докато го произнасяше, Браян се сети, че можеше и по-добре да се изрази, защото въпросната героиня бе една цапната в устата размъкната чистачка, пристрастена към наркотици, която или беше на социални помощи, или живееше от измами, или се изхранваше с проституция. Образ, доста близък всъщност до починалата леля на Дензъл, която според нейния племенник записала името си в историята на медицината, като изхъркала предсмъртно с вагината си.
— Всъщност — пръстите на дясната й ръка, почиващи на ръба на полата, се пъхнаха под плата и изчезнаха — затруднява ме характерът й като цяло. Направо ми лази по нервите. Разбираш ли ме?
— Хъммм… — Браян, омагьосан от помръдването под полата й (галеше ли се, чешеше ли се?), изграчи: — Хайде да поразсъждаваме над това, Еди. Нали? Сега — без да се замисляме, — едно, две, три: защо?
— Ами например задето все се прави, че не харесва Мик, а то от километър й личи, че умира за него. Аз ако бях… щях да му го кажа веднага и направо.
— А… но точно това е забавното, когато играеш роли — успя да изкара думите от устата си, макар гласът му да го издаваше. — За малко живееш живота на някой друг, съвсем различен от теб. Разбираш ли, това е смисълът на изкуството. Идеализира грубите факти.
— О, Браян, ти си невероятен.
Браян, който беше толкова невероятен, колкото прозрачното фолио, когато се появило за първи път, но далеч не толкова полезен като него, вдигна рамене с фалшива скромност.
— Да, но — продължи Еди — като спреш да идеализираш, не се ли връщаш пак там, откъдето си тръгнал?
Изправен пред това разтърсващо прозрение, Браян загуби ума и дума. Еди го погледна очаквателно, после тъжно се извърна, явно разочарована.
Не оправдах очакванията й, пулсираше в ума на Браян, който с ненаситен поглед изучаваше изящния й профил. Мънички папагалчета, кацнали на златни пръчици, висяха от ушите й, дървени, прекрасно изработени птички. Над едната се извиваше въпросителен знак, изписан от дупките, в които обикновено пъхаше всички ония метални джунджурии.
Докато наблюдаваше розовата мида, Браян усети тревожен копнеж. Подтик да погали, да хапе, да целува надупченото ушенце. Пъхна ръце под коленете си и здраво ги притисна.
— Жена ти знае ли, че си тук, Браян?
— Не. — Той изобрази крайно учудване на лицето си, с което искаше ясно да покаже колко му е непонятен подобен въпрос. — Не си беше вкъщи, когато излязох. Но аз често излизам по работа. И невинаги давам обяснения.
— Сигурно е прекрасно да си женен. Да си имаш своя къщичка и семейство.
— Не вярвай на такива приказки — Браян се усмихна кисело и доста анемично изкашля своето подобие на смях, — хюф-хюф! Семейният живот може да умори човек.
— Но теб не те е уморил.
— Отвътре съм мъртъв.
Моментално съжали за признанието си. Едно беше той и Еди да са като равни по време на репетициите. Тогава може да са сто процента откровени един с друг и така нататък. Съвсем друго е да разкрива интимни и което е по-лошо, крайно нелицеприятни аспекти от личния си живот. На Браян никога не би хрумнало, че проявите на недоволство и завист щяха много по-бързо да го сближат с децата от неговата група, отколкото покровителственото и весело отношение, което той обикновено демонстрираше.
— О, Брай… — Еди въздъхна и съчувствено положи отрупаната си с пръстени ръка върху коляното му. — Толкова съжалявам.
Браян потръпна. Устата му пресъхна като пустиня. Сведе очи към изпочупените лилави нокти, почти кръстосал поглед от напрежение.