— Но всичко това да си остане entre nous17, Еди.
— Къде?
— Между нас. Не бих искал да го разправяш на друг.
— Ти за каква ме мислиш? — отскочи тя от него и го изгледа студено. — Имаш странна представа за приятелството.
— О, прости ми. Не исках… Еди? Не си отивай…
Ала тя вече се отдалечаваше. Гледаше я как се полюлява, крачейки по лилавите завъртулки на килима, гледаше високите прекрасно закръглени леопардови задни части как се побутват нежно, буза до буза, търкат се една в друга и си помисли, че всеки миг ще припадне. Тя застана до бюфета и издърпа запушалката на бутилката с вино.
— Искаш ли още?
— Да! Да. Благодаря ти. — Всъщност не искаше, но ако това щеше да я върне при него, тогава би могъл… Какво би могъл?
— И после ще поговорим за моите реплики, ако искаш.
Тя май наля и на себе си този път, поглеждайки към него приятелски усмихната, сякаш никога не му се беше сърдила. Тази бърза и привидно нелогична смяна на настроенията, характерна за всички тях, най-много объркваше Браян. Той самият бе склонен да се сърди и много трудно прощаваше, направо беше безмилостен.
— Трябва да ги науча КЛХ — усмихна се Еди. — Нали така?
— Точно.
— Помниш ли как го разбра Дензъл това?
— Не. — Пълна лъжа, още на мига си представи как тя притиска устни и шари с език вътре в дънките му.
Тя смени касетката и този път изключи цветомузиката. Песента беше бавна, нежна и тиха.
— Харесва ли ти?
— Много.
— И така… — Подаде му чашата и седна до него. — Хайде сплетени.
— Моля?
— Както пият приятелите.
Пъхна ръка в свивката над лакътя му и вдигна чашата до устните си. Движението сближи лицата им. Дъхът й лъхаше на цигари, кисел чипс и на още нещо, което му напомни за миризмата в лабораторията по химия, а по-късно се сети, че така миришеха бонбоните с аромат на круша. Преплели ръце и развеселени, двамата се опитаха да пият, кикотейки се. Браян обаче, развълнуван и нервен, успя единствено да разлее виното си.
— Мамка му! — изруга Еди. — Оля ми пуловера.
— Извинявай.
— Ще изсъхне.
Тя се отдръпна и лицето й отново му дойде на фокус. Устни с цвят на манго, влажни и бляскави от виното, огромни тъмносини очи, миглите така бяха наплескани с грим, че стърчаха като трънчета. Красивата й червеникава коса бе събрана нехайно и няколко немирни кичура се бяха изплъзнали на свобода. Момичето седна с кръстосани крака срещу него и допи виното си на големи глътки явно с удоволствие, но някак апатично.
Браян не можеше да откъсне очи от нея. Помъчи се да измисли някаква невинна реплика, която да неутрализира разговора и недвусмислено да го вкара в строго платонично русло. Но единственото, което му хрумна (и постоянно му се въртеше в ума), бе безнадеждно неподходящо за целта и по-скоро щеше да добави масло в огъня, отколкото да го угаси. Ала накрая го изтърси, неспособен да издържа на напрежението, от което главата му тракаше като въртележка.
— Все ми се струва, че момиче като теб би пожелало да репетира с приятеля си.
— С него? — сви презрително устни Еди. Жегна го разочарование, задето се бе оказал прав, компенсирано донякъде от задоволството, предизвикано от презрението в гласа й. — Той не става за нищо.
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв. Истински нискокалоричен бонбон. Ако разбираш какво имам предвид.
Браян се опули глуповато. Имаше чувството, че започва да се напива. Много му дойде: това вино, горещината, която изгаряше тялото му, неудържимата възбуда. Мозъкът му сигурно се бе размътил, защото, колкото и да се напъваше, не намираше никаква връзка между неудовлетворението от някого и нискокалоричните бонбони. Освен ако само такива й е носел.
— Бас ловя, че жена ти няма такива проблеми.
Еди му намигна, но Браян не видя — погледът му следваше извивката на корема й, после скокна, привлечен от стълбичката на чорапогащите, която му изглеждаше непоносимо секси, и накрая се закова върху тънката блузка, която обвиваше гърдите й и се връзваше отзад, мокрите петна от виното бяха толкова близо до него.
— Тази дрешка май не е много удобна.
Едва успя да го произнесе с вцепенените си устни. И макар изражението й да остана непроменено, той бе готов да се закълне, че в този миг изчезна някаква невидима бариера; че вече няма да може да стане и да си тръгне. Въпреки това се оказа напълно неподготвен за бързината, с която се развиха нещата.