— Прав си — измърмори Еди. — Направо ще ме умори.
Без да сваля очи от лицето му, тя дръпна връвчиците на гърба и блузката се свлече, разгалвайки красиви перленобели гърди с малинови зърна. Браян зяпна, загубил ума и дума от възбуда и страх. Тя се наведе към него, изплези тъничко остро езиче и го плъзна в ухото му.
Браян изпъшка, дъхът му секна. Зави му се свят, помисли, че ще припадне.
— Пипни ме, Брай… хайде… бързо…
— О… Еди…
— Дай си ръцете…
— Толкова са красиви.
— По-силно, стисни ги с върха на пръстите… разтрий…
— Толкова съм си мечтал за това.
— Да. И аз.
— Винаги си ми пред очите в такива моменти, Еди.
— Ах, ти!
— Караш ме да… Нали се сещаш…
— Вече целият си натопорчен, а, Браян?
— Да — викна Браян. Не знаеше какво значи това, но беше убеден, че отговорът е „да“.
— Искаш ли да се придвижиш по-надолу?
— Ммм.
— Видях те. Как ми гледаш краката.
— Толкова са красиви.
— Иска ти се да се изкачиш по малката ми стълбичка, а?
— Да, да…
— Ами хайде де.
— Дай ми, бабо, огънче. Качи се…
— Ти май си много добър в ръцете, а, Браян?
— Не съм имал оплаквания досега.
— Сигурно майсторски пъхаш свещички и разни такива.
— Ммм!
— Та стигна до „качи се по-нагоре“, нали?
— О, Еди! — Внезапно чорапогащите й се озоваха смъкнати около глезените, а пръстите й задърпаха ризата му. — Какво правиш?
— Събличам те. Иначе не е честно.
— Аз… съм малко слаб. Така и не намерих време да трупам мускули…
— Тук не си слаб, нали, Браян?
— Оле.
— Където трябва, не си слаб.
— Ох, така боли.
— Сега дънките.
— Сигурна ли си, че вратата е…
— Не можеш да се чукаш с дънки, нали? — Еди вдигна полата на кръста, после се протегна и завря пръсти в брадата му.
— Не прави така.
— Какви са всички тия издатини?
— Не може ли да загасим лампата?
— На светло е по-забавно.
— Моля ти се.
— Хич не ми се иска, Браян.
— Хъм… Аз никога не съм… Не съм…
— Е, сега е моментът да го направиш. И толкова. Ооо… хубаво. Давай сега.
Е, „давай“, ама едва започнал, и свърши. „Заешка му работа“, ако използваме речника на Дензъл. Тъжно джвак — и телата им се разделиха. Еди спусна крака на пода и остана седнала на ръба на канапето. Браян се заклати гузно. Лампата очертаваше силуетите им на стената.
— Съжалявам — отрони Браян. — От вълнение.
— Какво вълнение?
Еди нахлузи чорапогащите със същата бързина, с която се бе измъкнала от тях, и отново облечена се отдалечи от канапето. Браян седеше върху лепкавата изкуствена кожа и мрачно гледаше как Еди вдигна изцапаната с жълтък чиния от фотьойла, извади смачкан пакет „Ротманс Кинг Сайз“ и кибрит. Сложи цигара в устата си и запали клечка върху нокътя на палеца си.
— Ти искаш ли?
— Не, Еди, благодаря.
Счупена пружина стърчеше под задника на Браян и му убиваше. Едната му страна бе приятно нагрята от надутата до последно електрическа печка, а другата бързо настръхна. Продължаваше скришом да наблюдава Еди. Бузите й хлътнаха от дълбокото засмукване на цигарен дим, който после изригна от ноздрите й. Бе така отдалечена от него, сякаш никога не се бяха сливали в едно. Ужасно го болеше тавата от виното и се чудеше дали да не я помоли за чаша чай. Тъкмо да отвори уста и си даде сметка, че тя му говори нещо.
— Извинявай… Не те чух.
— Викам, майка ми ще си дойде всеки момент.
— Да го вземат мътните! — Браян за малко да падне от канапето. Скочи, сграбчи дрехите си. — Защо не ми каза?
— Нали сега ти казвам.
— Хайде… Хайде… — Оплете се в ризата си, най-сетне намери дупките на ръкавите и припряно напъха ръцете си.
— Наопаки е.
— Дяволска работа.
— Колкото по-бързаш, толкова по-бавно става, а, Браян?
Той бясно мушна ръце в ръкавите да ги обърне, но имаше чувството, че вместо пръсти има огромни потни наденици. Най-сетне я оправи, облече я и трескаво я закопча. Накриво.
— Накриво си се…
— Да. Знам. Благодаря.
Тя сви рамене. Измъкна чифт чорапогащи от купчината дрехи на фотьойла и отиде да забърше канапето.