— Къде ми е бельото? — викна Браян повече на себе си.
— Че откъде да знам? — Тя захвърли чорапогащите зад облегалката на канапето.
Браян се отказа да си търси гащите. Нахлузи дънките и напъха хлъзгавите си гениталии вътре. Успя да ги прекара без инциденти покрай ципа, но ги одра в щръкналите задни части на медните нитове, поставени в долния край на джобовете. Сълзи изскочиха от очите му и той изви от гняв и болка.
— Днес май не ти е ден, а?
Най-сетне стигна до якето. Но въображението му вече го тормозеше със страшни гигантски образи. Виждаше госпожа Картър, напомпала прясна кръв в огромните си мускули, да застава като колос на прага, препречвайки му пътя за бягство. После почва да го мята из стаята като парцалена кукла. И накрая го изяжда жив.
Еди държеше вратата отворена. Ужасен от кошмарните си видения, Браян се изстреля навън в мразовитата нощ.
Към десет часа вечерта всички оперативни работници успяха да се завърнат в полицейския участък и екипът започна поредното заседание. Както често се случва на сутринта след Коледа, когато чорапът ти е пълен с разни неща, дето не знаеш какво да ги правиш, така и тази оперативка бе пълна с неочаквани изненади, които да се чудиш как да тълкуваш.
Досега не бяха успели да открият нищо за блондинката от таксито въпреки многобройните и старателни разпити на проститутки по улиците и около заведенията в Ъксбридж. Все пак много от момичетата се появяваха късно вечер, така че разпитите щяха да продължат през цялата нощ, а ако се наложи, и на следващия ден.
Не бяха извадили късмет и в търсенето на шофьора, взел жената от „Плоувърс Рест“, за да я откара, където му е казала. Бяха открити и разпитани собствениците на всички частни таксита в радиус двайсет километра от селото, както и всички таксиметрови шофьори в Костън. Късметът им обаче бе проработил, е, поне донякъде, във връзка с камиона, пренесъл покъщнината на Хадли.
— Попаднах на една стара чистачка — съобщи Мередит, — която не само си спомняше деня, но и името на фирмата. — Прелисти страниците на бележника си и продължи, зарязвайки обичайния си провлечен говор, за да го замени с характерния според него диалект, на който говорят работниците от Южен Бъкс. — „Повна го я, оти се викаше «Бич хам», а макя ми едно време ни даваше лекарство, дека се викаше така.“ — Мередит се закиска, развеселен без съмнение от старинността на простия селски говор по принцип и от настоящия пикантен пример в частност.
Никой не се засмя. Барнаби гледаше инспектора с кисела физиономия. Мередит затвори бележника си, след като прочете още веднъж фолклорния бисер, за да го запомни и да забавлява с него приятелите си. Щяха да се попикаят от смях в „Атенеума“18.
— Жената се казва госпожа Стагълс — завърши Мередит.
— Е, това е много хубаво — обади се главният инспектор, — но етнографският възторг, надявам се, не е отклонил вниманието ви… — Останалите в залата се разсмяха, отчасти от удоволствието да видят Мередит поставен на място, отчасти развеселени от остроумието на шефа, предположи суетно Барнаби и бързо довърши мисълта си — от крайната цел на разговора с тази госпожа.
— Не, естествено — присви очи Мередит. — Преди година фирмата е била погълната от друга много по-голяма компания. „Коксис ъф Слоу“. Новите собственици не задържали на работа нито един от работниците — били само шест, — но взели имената и адресите им, за да ги повикат, ако им се освободят работни места в бъдеще. Възнамерявам утре да разговарям с онези, които все още живеят в района.
— Любопитен съм какво ще научите — отбеляза Барнаби. — Има голяма вероятност да установите, че не са пренесли Хадли от Кент, както ни разправят свидетелите досега.
— Наистина ли, сър? Какво ви кара да мислите така?
Барнаби описа накратко посещението си при адвоката и съдържанието на завещанието, което предизвика изненада в залата и няколко завистливи подсвирквания.
— Колкото повече научаваме за Хадли, толкова повече сякаш затъваме в плаващи пясъци — продължи главният инспектор. — Не открихме никакъв официален документ, потвърждаващ, че той е сключил брак в годината, в която е намекнал, че се е оженил. Опитваме се да установим номера на осигуровката му, но името е доста разпространено, а нямаме дата на раждане, която да ни помогне. В Министерството на земеделието проверяват архивите си, но честно казано, не тая големи надежди, даже никакви. Става ясно, за съжаление, че Хадли е човек, поставил си за цел да заличи следите към миналото си. Засега можем само да предполагаме дали старанията му в тази насока са били свързани с неговата смърт.