Чу се тракане откъм входната врата.
— Сигурно е пощата — предположи Сю. Браян не помръдна. Сю се поколеба. Като глава на семейството той винаги вземаше лично пощата. Можеше да е нещо важно. Но за нейна изненада Браян изтърси:
— Е, хайде, отивай де. Поредните сметки сигурно. Вие двете ще ме изядете с парцалите с вашите широки пръсти.
Сю реши да не споменава, че фактурите за хранителни стоки рядко се пращат с въздушна поща, и отиде във вестибюла. Имаше едно писмо — в дълъг бял илик и напечатан безупречно адрес. Отнесе го в кухнята и Браян посегна към него.
— Дай да го видим — отегчено измърмори той. — Защо да не чуя най-лошото.
— За мен е.
— Какво?
— От Лондон.
Сю държеше плика и вече й прилошаваше от напрежение. Не беше достатъчно голям, за да й връщат в него рисунките и ръкописа. Отвори го с треперещи пръсти, извади един лист с лого и зачете, свъсила вежди. И отново го прочете. После краката й се подкосиха и тя рухна във фотьойла.
— Сега пък какво?
— От „Метюън“ е.
— От кого?
— „Метюън“ — издателство за детски книги. — Браян я гледаше сърдит и недоумяващ. — Изпратих им разказ и рисунки — „Новото пони на Хектор“.
— Не си ми казала.
— Искат да го публикуват. О, Браян…
— Дай да видим.
Сю неохотно му подаде писмото, сякаш, ако се разделеше дори за миг с листа хартия, това моментално щеше да обезцени съдържанието му или, още по-лошо, да го анулира.
След бърз и внимателен прочит Браян й го върна.
— Както и очаквах. Знаех си, че не си доразбрала нещо. Изобщо никъде не се споменава за публикуване.
— Какво? — Жена му се втренчи в писмото, сякаш не беше същото, сякаш някаква магия внезапно го бе лишила от скритите в него надежди. — Но редакторката казва…
— Просто ти предлага да се срещнете.
— За обяд. — Сю го изненада с твърдостта в гласа си.
— Добре де, за обяд — озъби й се Браян. — Явно са видели някакви едва забележими достойнства в скиците и искат да те насърчат. Много ще сглупиш, ако се надяваш на нещо повече.
Сю прочете писмото за четвърти път. Думата „публикация“ наистина не се споменаваше никъде. И въпреки това…
— Предупреждавам те — продължи Браян, — защото много мразя да си навиваш нещо на пръста, а после да се разочароваш.
Сю си замълча.
— Сигурно редовно ги правят тия работи. Опитват се да държат под око хората, които според тях може би имат някакъв талантец.
— Разбирам.
И то съвсем ясно. Сведе очи, блеснали от вълнение, за да не го дразни повече, но беше безсилна да скрие веселото изражение на лицето си.
— Ето защо къщата е заприличала на кочина. — Браян едва се измъкна от тесния процеп между пейката и масата. — Нищо чудно, ако по цял ден нищо друго не пипваш и само плескащ наоколо с боите и четките.
Сю го гледаше как се бори с ръкавите на карираното яке, проверява съдържанието на чантата си и тръгва към входната врата.
— Браян?
Изсумтяване.
— Защо ходиш така?
— Как?
— Все едно са ти вързали краката в коленете.
— Как може да си толкова нетактична. — Браян се извърна и погледна жена си кръвнишки. Върховете на ушите му горяха.
— Е, да, ама ходиш странно.
— Ударих си коляното с вратата на колата, щом толкова искаш да знаеш.
Излезе и затръшна вратата. Сю седя неподвижно, докато чу колата му да се отдалечава. После скокна, разпери ръце и нададе вик. Захвърли тежките си дървени обувки и затанцува. Из цялата кухня, из всекидневната — от ъгъл до ъгъл, нагоре-надолу по стълбите и напред-назад между спалните.
Танцуваше и пееше. Безсмислени думи, стари песни, нови песни, части от разказа за Хектор, песнички от реклами, запомнени донякъде стихотворения, детски римушки, откъси от оперни арии. Изпя писмото от „Метюън“ и заглавията от „Гардиън“, и всички съставки на картофената яхния с праз.
Вехтата й кафява пола се развяваше около нея, косата й летеше и когато се изтощи физически, Сю се строполи в стария фотьойл в кухнята и продължи да танцува мислено.
Какво да правя сега? В ден като този не мога да си седя тук, не ме сдържа на едно място. Не и днес. След минути, заредена отново с енергия, тя скочи и се загледа през прозореца.
През целия си живот не бе виждала по-красив ден. Дъждовните капки барабаняха по стъклото като стрелички от сребърна светлина. Слънцето бе успяло да пробие облаците. Имаше дори няколко облака, излезли сякаш изпод четката на Вато19 — като снежнобели сочни цветове с формата на раковини. Сю се отдалечи от прозореца, зърна образа си, минавайки пред огледалото, и замръзна на място.