Выбрать главу

— Имаш ли бис…

— Не — прекъсна я Лора. Беше спряла да плаче, но лицето й си оставаше сбръчкано — този път от надигащо се раздразнение. — Изяждам ги всичките, като имам, и затова не държа такива работи в къщата.

— Разбирам. — Хонория не се изненада от поредния пример за липса на самоконтрол. — Каква очарователна кана — добави тя, докато чакаше чаят да се запари. — Имаш такива красиви вещи. Предимството да работиш в магазин, предполагам.

Лора отново си издуха носа, този път по-шумно, и сложи кърпичката в джоба на халата. Всъщност, когато чаят се появи, тя му се зарадва, защото не бе слагала нищо в уста от предишната вечер. Какво имаше в правенето и предлагането на тази английска панацея? Колкото и ужасно да е положението — независимо дали става дума за страшна катастрофа, предстоящ банкрут или скръбна вест, — на потърпевшите винаги им се предлага чаша чай. В края на краищата, помисли си Лора, нали и аз бях покрусена от скръбна вест? Лишена завинаги от надеждата, която някога изглеждаше вечна.

Отпи от ароматната гореща течност. Как я беше измамил? Какъв лицемер! Нравственият, честният. Самотният вдовец, скътал в душата си болката от понесената загуба, живее в тишина, изпълнена с почит и благоговение. Отказва всяка утеха. Целият му живот е една лъжа. Лора тресна чашата върху линийката.

Хонория, която седеше, сякаш тътнала бастун, и вече стискаше чантата си, готова да си ходи, сега я вдигна като щит. Нетърпелива както да оправдае присъствието си, така и да си тръгне, тя напомни на Лора за каталога и бързо добави:

— Това, разбира се, е без значение сега. Мога да дойда някой друг път.

— О! Няма нужда — изтърси Лора, без да съобрази колко обидно би могло да прозвучи, и скочи на крака. — Веднага ще го намеря.

Изтича на горния етаж, във втората спалня, която използваше и за кабинет, и започна да рови в бюрото. Каталогът не беше там. Не беше и в секцията. Нито в папката „Градински ландшафт“. Тъкмо щеше да провери в куфарчето си, когато се сети, че го бе разглеждала предишната вечер във всекидневната. Там го и намери, на поставката за списания.

— Отбелязала съм онези, които ми се сториха подходящи — съобщи Лора, влизайки в кухнята. — Не бързай да ми го връщаш. Разпродажбата е чак след месец и половина. — Тя замълча. — Хонория?

Хонория рязко извърна глава, сякаш бе задрямала и сега стреснато се събуди. Стана и взе каталога, без да погледне Лора. Устните й, винаги критично стиснати, като че ли бяха още по-критични и по-стиснати от обикновено. Бузите й се бяха зачервили, а очите й горяха със студен пуритански пламък. Лора си отдъхна, когато затвори входната врата след нея. При това посещението й бе напълно излишно. Идеята да украси градината си не беше нова, само че Хонория бе толкова стисната, че не би дала и пет лири за целта, камо ли петстотин.

Едва когато отново седна край кухненската маса, чудейки се дали да ревне пак, или да си направи още чай, забеляза снимката. Трийсетина минути преди да пристигне Хонория, Лора я бе извадила от сребърната й рамка, която стоеше на шкафчето до леглото й, и я беше хвърлила в кошчето. После бе сложила вътре няколко напоени със сълзи кърпички, но те не бяха успели да я скрият напълно. Усмихнатото лице на Джералд все още се виждаше между подгизналите хартиени топки.

Дали Хонория я беше видяла? Сигурно я беше забелязала, попълнила липсващите звена и решила, че всичко й е ясно, веднага е лепнала заглавие на цялата история: „Романс“. Лора беше бясна на собственото си нехайство — как можа да забрави, че снимката е там. Бясна беше и на Хонория за нахалното й нахълтване. И на Джералд — просто защото е Джералд. Подтикната от взривоопасната смес от гняв и отвращение, тя изсипа съдържанието на кошчето в печката и моментално горчиво съжали за стореното.

След като старателно дъвка някакви трици и сушени сиви сливи, разходи кучето, като обиколи три пъти къщата с него, направи петдесет дълбоки вдишвания пред отворения прозорец и си изми ръцете, Рекс вече беше готов да започне работа. Миенето на ръцете бе съществена част от ритуала. Рекс беше гледал по телевизията интервю с известен сценарист, направил му впечатление с изключителното уважение, което питаеше към ръцете си — „моите оръдия на труда“, повтаряше той. Беше ги застраховал за невероятна сума, „като краката на Фред Астер“, и разправяше, че ги миел старателно всяка сутрин, използвайки само най-фин тройно омекотен сапун с мед и глицерин. След като ги изплакнел внимателно с изворна вода, ги подсушавал с леко потупване в снежнобяла, мека, пухкава хавлиена кърпа, която изваждал от запечатан плик, за да я ползва абсолютно чиста. Едва тогава знаменитият писач можел да си помисли да седне пред своя компютър, който бил — последна дума на техниката.