Бузите й сияеха като току-що откъснати праскови, очите й блестяха. Дългата й коса с цвят на млечен шоколад, обикновено сплъстена и запусната, сега бе като завеса от лъскава коприна.
— Що за глупости — засмя се Сю. — Пълни глупости.
Заряза лъжливото огледало и тихо седна, опитвайки се да бъде разумна. Беше обзета от странната увереност, че в нея бе настъпила много важна промяна. Каква точно, не можеше да проумее, защото бе загубила всякаква способност да анализира. Но не изпитваше ни най-малко съмнение, че промяната е факт.
Оперативката в девет сутринта, макар и кратка, се оказа много интересна. Оперативните работници от втора смяна, които пиеха кафе на големи глътки и прикриваха задоволството от добре свършената работа, бяха попаднали на следа.
Няколко скъпоплатени нощни компаньонки, които работеха единствено от жилищата си („Специално се уверих в това“ — съобщи детектив сержант Джонсън), се отзоваваха на покани по телефона, отправени от самотни бизнесмени, и посещаваха клиентите си в техните престъпно скъпи апартаменти в хотел „Голдън Флийс“, предлагайки им развлечение и утеха.
Тези изкусни професионалистки, общо взето, се познаваха помежду си, най-малкото по физиономии, и внимателно следяха за появата на нова конкуренция. Две от тях на няколко пъти бяха виждали жената, описана от разпитващите ги полицаи.
— Откъде сте сигурни, че става въпрос за същата жена? — попита Барнаби.
— Много точно отговаря на описанието, сър — отвърна Джонсън и извади тънък свитък навити на руло формуляри за разпити от джоба на якето си. — Чак до шапчицата с воала. Винаги се облича в черно, изглежда. Някоя си госпожа… — разви формуляр — Фионула Добс съобщава, че я видяла поне шест пъти за последните няколко месеца. И всеки път е била във фоайето на хотела. Не знам ходили ли сте в „Голдън Флийс“, сър?
— Само ако някой друг плаща.
— И с право. Е, фоайето е много шикозно. Множество дълбоки канапета и фотьойли, маси с вестници и списания и луксозен бар. Дамата обикновено си седяла тихо, четяла нещо и пиела кафе. С други думи, гледала си работата, би казал човек.
— Пушела ли е?
— Хъм — изчерви се Джонсън. — Не се сетих да попитам за това, сър.
— Продължавай.
— Момичетата, изглежда, смятали, че е малко старичка, за да им е сериозна конкуренция, макар да била доста привлекателна. Във всеки случай управата на хотела следи много строго да не се допускат проститутки да се мотаят из сградата. Барманът е убеден, че блондинката не е от занаята. Не заговаряла никого, а ако някой мъж се опитал да завърже разговор, учтиво го отрязвала. Персоналът се сменя в десет тази сутрин — завърши сержантът, — макар да се съмнявам, че новите ще ни кажат нещо интересно.
— Нито една от жените, които си разпитвал, ли не е разговаряла с нея?
— Нито една. В хотела има много строги правила, свързани с посещенията им. Щом влезе в хотела, момичето отива директно в стаите на клиента си и напуска сградата веднага след като си свърши работата. Всеки опит за общуване с други хора там може да доведе до забрана на достъпа им.
Приключил с доклада си, сержант Джонсън подреди формулярите в спретната купчинка и ги остави до най-близкия компютър.
— Това ли е всичко? — попита Барнаби. Явно да. — И никой не знае нищо за нея. Откъде е? Къде ходи?
— За съжаление, не, сър.
— Не можем да спрем дотук. Ще се наложи да разпиташ персонала на бара. Не се отказвай. Хората винаги знаят повече, отколкото предполагат. Така — Барнаби огледа залата, — нещо друго?
И да е бил разочарован от последвалото мълчание, не му пролича. Ала тъкмо пое дъх, готов да обсъдят задачите за деня, и ето че се инспектор Мередит се обади:
— Всъщност, сър…
Барнаби го изгледа остро. Този младок не можеше да го излъже със скромно сведените рамене и уж колебливия си тон, нито със скромно наведената си гущероподобна глава. Главният инспектор изгледа с отвращение безупречния път в зализаната коса на Мередит. Така я бе намазал с гел, че приличаше на жиголо от трийсетте.
— Да — подкани го троснато Барнаби. — За какво става въпрос?