— Просто една идея…
— Да не е онази идея, която ти хрумна снощи, а когато те попитах дали ти е хрумнала идея, ти каза: „Не, сър“?
— Ами… — Мередит се усмихна и вдигна елегантните си рамене. — Реших, че ще е по-добре, ако първо проверя фактите. Налагаше се да прочета отново показанията на госпожа Дженингс. И да го обмисля.
— Да го обмислиш? — Барнаби говореше тихо, но само малцина от присъстващите не доловиха настъпилата промяна в настроението. Зловещо натягане на атмосферата. Инспектор Мередит бе един от тези малцина.
Блажен в незнанието си, той продължи:
— Да. Недоволствахте от изчезването на Дженингс и от факта, че информацията за него непрекъснато ни води в задънена улица. И тогава ме загложди чувството, че някъде бе излязло име, което пропускаме. Оказах се прав. Името е… Барбара! — завърши той с триумфална нотка в гласа и самодоволно огледа присъстващите, сякаш очакваше бурни ръкопляскания. После, решил, че мълчанието се дължи на неразбиране, добави: — Секретарката. За съжаление, разполагам само с първото й име. Опитах се да открия фамилията й: попитах госпожа Дженингс — тя не прояви никакво желание да ни сътрудничи, питах и слугата — той пък не знаеше. Тогава се сетих за издателката. Няма начин да не са имали вземане-даване. Късметът ми проработи. Беше късно, но те бяха организирали тържествено представяне на нова книга и хората още не се бяха разотишли, фамилното й име — Кокейн, беше необичайно, казаха ми и къде живее — в Северен Лондон. После беше лесно. Позвъних и попаднах на телефонен секретар. И сега вече става интересно…
— Да не вземете да ни кажете направо края, инспектор Мередит — гласът на Барнаби кънтеше като чук, блъскащ по замръзнала стомана.
В залата вече започнаха да нахлузват дебелите си ботуши и ушанките. Трой, облегнат на преградната стена, затвори доволно очи, когато Мередит продължи с надутото си многословие, и си помисли: какво лайно!
— Записите на телефонния секретар показват, че я няма от пет дни. И не вярвам да е просто съвпадение. Сигурно е оставила адрес на някой приятел или съсед — за в случай на нужда. Винаги така се прави. Намерите ли нея, господин главен инспектор, мисля, ще намерите и Дженингс.
Тишината, последвала тази импровизация, натежа в залата. Барнаби изглеждаше едва ли не шашнат. Свъсил вежди, преместваше разни книжа напред-назад, подреждайки ги безцелно на купчина. Накрая най-делово заяви:
— Нека се опитам да ви обясня, инспекторе, как работим тук. — Барнаби стрелна леден поглед към Мередит. — Работим в екип. Няма по-важно нещо от това. И то е обща черта на работата във всяко звено на полицията. Дори съм изумен, че в Брамшил не са ви обърнали внимание върху този факт. Съвместната работа е гаранция за бързина и ефективност. Често спасява човешки живот. Ние всички сме индивидуалисти, разбира се, някои повече, други по-малко, но когато имаме някакви дребни прозрения, не се скатаваме да си ги пазим само за себе си и да си ги анализираме, без да казваме на никого, за да може после да ги поднесем с гръм и трясък под светлината на прожекторите като някое разглезено хлапе на тържество.
— Аз само се опитвах да…
— Не съм свършил!
— О.
— Споделянето на информация на всяко ниво и между всички работещи по случая е от жизненоважно значение. Достатъчно е да си спомниш кашата в Сътклиф, за да разбереш какво става, когато някои хора с чин, предполагащ проява на по-голям разум, решат да играят за себе си вместо за общото благо. — Барнаби замълча за миг. — Изглеждате озадачен, Мередит. Не сте ли чували за Йоркширския изнасилвач във вашата кула от слонова кост? Вашето интелектуално орлово гнездо в небето.
— Чувал съм, разбира се.
— Тогава знаете, че няколко жени загинаха поради задържане и неправилно предаване на информация.
— Аз пък мислех, че е техническа грешка. Несъвместими компютри.
— Не съвсем, далече сте от истината.
— Е, все пак не е чак… — гласът на Мередит заглъхна, той сви рамене. — Те са били пачаври, нали?
Барнаби се втренчи в него, лицето му за миг се изкриви от отвращение. И от изумление, сякаш не вярваше на ушите си.
— Правилно ли ви чух, инспекторе.
— Проститутки. — Мередит се огледа за потвърждение. — Не съм ли прав?
Голямата прошарена глава на главния инспектор леко потъна между тежките му рамене. Вратът му почти изчезна.
— Просто запомнете каквото ви казах. Цялата информация, всички идеи и хрумвания, колкото и незначителни или абсурдни да изглеждат, ще се споделят пред всички. Това е именно целта на оперативките.