— Щом казвате, сър.
— Да, казвам го, инспекторе. И ви съветвам да повярвате на думите ми, ако не искате да изхвърчите от разследването и да бъдете въдворен на някое бюро до края на престоя си тук, който, уверявам ви, всички ние се надяваме да бъде изключително кратък. — Барнаби се изправи — много рязко за човек с неговите размери — и тласкан от бушуващия в гърдите му гняв и погнуса, напусна бързо залата.
Трой тръгна след шефа си и го настигна в коридора.
— Проклет фашист.
Сержантът малко се поколеба, преди да отговори:
— Той е племенник на началника на управлението, сър.
— Не ми пука, ако ще да е усмивка на задника на кралицата. Започне ли с тия глупости тук, ще му подпаля чергата под краката.
Барнаби затръшна вратата на кабинета си в лицето на Трой. Сержантът усмири треперещото стъкло с длан, после влезе дискретно, както си знаеше. Изброи до петстотин, преди да прочисти гърло:
— Искате ли да отида пак при Клептън тази сутрин, сър?
— Не. Той не е спешен. Още не сме говорили с Ейми Лидиърд. Няма смисъл да се мъчим в къщата в присъствието на оня доберман зълва й. Иди я вземи, ако обичаш. Бъди внимателен. Кажи й, че е за отпечатъците.
Трой излезе, а Барнаби седна и се втренчи в стената. Беше разочарован от себе си. Как можа да пропусне Барбара. Навремето нищо не му убягваше. Определено започваше да недовижда. Само че не беше и въпрос на некадърно четене. Боже! Та нали самият той бе водил разговора, в който изникна името й. „Те са неразделни“, беше казала Ава Дженингс. Спомняше си точно думите й. „Те са неразделни.“
Барнаби изруга Мередит за острия му поглед, острия му ум и високопоставените му връзки, после изруга себе си за проявената низост. Почувства се стар, натежал и уморен. А колко беше гладен…
Сю, все още на крилете на радостната си възбуда, прелетя покрай двете колони пред „Грешъм Хаус“ и се понесе по алеята към слугинския вход. Във вълнението си дръпна старомодния звънец ужасно силно и измъкна доста шнур, който не пожела да се прибере, след като тя пусна гравираната метална дръжка.
Сю го остави да си виси. Чакаше усмихната, а мокрите листа на близкото дърво капеха върху непокритата й глава. Ръцете още я наболяваха от тежките пазарски чанти, които бе замъкнала у Рекс, пълни с хранителни продукти и множество консерви. Олекна й на душата, като го видя в по-добро разположение на духа. Все още измъчван от вероятността неволно да е допринесъл за смъртта на Джералд, но решен да не допусне тази мисъл да го съкруши. Дори започна да говори отново за работа.
Ейми, с гумени ръкавици и с шал, покриващ къдриците й, се появи на вратата. Сю влезе. Двете жени се спогледаха.
— Какво има? — викна Ейми. — Какво има? — После сграбчи ръцете на приятелката си. — Имаш вест от „Метюън“!
— Да.
— Сю… това е чудесно!
— Канят ме на обяд.
— На обяд! Ооо…
— Цяла сутрин танцувам. Нагоре-надолу по стълбите, из цялата къща, по улицата.
— А как иначе. — Ейми грееше. — О! — възкликна тя пак, стисна Сю в прегръдките си и после я повлече за ръката към кухнята. — Влизай.
— Ами ако…
— Отиде до Лора да й върне един каталог.
Ейми се беше заела да лъска сребърни прибори. Бе извадила на старата маса тежката им кутия, тапицирана с протрито зелено сукно. До нея имаше чинийка с розова паста и няколко оцапани с черни петна парцала. Миришеше на препарат.
Сю седна и започна да се смее доста истерично, спирайки от време на време колкото да каже: „Място не мога да си намеря“ и „Мисля, че полудявам“.
Заразена от вълнението й, Ейми викна:
— Не разсмивай и мен сега. — Но малко й трябваше и тя избухна в смях. Едва си поемаше дъх. После сложи ръка на устата и успя да изпръхти: — Ако не ме гледаш… Ще се спра…
Накрая се успокоиха точно така — като старателно избягваха да се гледат в очите. Ейми избърса потеклите от смях сълзи.
— Трябва да го отпразнуваме. Ама в тази къща няма нищо за пиене. Няма дори вино за готвене.
— Какво съвпадение! — възкликна Сю и извади от пазарската си торба бяла картонена кутия, пристегната с ластик; бутилка, увита в хартия с цвят на денатуриран спирт, и тирбушон. — Хопала!
Свали ластика от кутията и вдигна капака, отвътре надникна голяма лепкава шоколадова торта. В бутилката имаше бяло вино „Кот дьо Гаскон“. Сю разкъса с върха на тирбушона твърдата зелена обвивка върху гърлото на бутилката.