— Купих го всъщност да почерпя в детската градина. В края на краищата, ако не бяха те, Хектор нямаше да го има.
— Горките дребосъчета. Ще се отрежат.
— Майките им, глупи. За децата има тиква. — Сю посегна към един нож.
— Не с този. Още има препарат по него.
Ейми донесе нож за хляб, две чинии и две вилици, после отиде до гостната да извади от шкафа две чаши за вино. Бяха покрити с дебел слой прах и тя ги изплакна с хладка вода на чешмата.
В селския магазин не докарваха изискани сладкарски произведения. Вкусът на тортата бе доста далеч от вкуса на натуралните продукти, виното бе възтопличко, и въпреки това всяка хапка и всяка глътка бяха като амброзия.
— Беше чудесно! — възкликна Ейми, преследвайки по ръба на чинията си единствената останала бадемова люспа. — Дано да не си се охарчила твърде много.
— Близо шест лири.
— Сю! — ужаси се Ейми и остави вилицата на масата. Беше съвсем наясно каква дупка е зейнала в и без това ограничения им семеен бюджет с изразходването на такава сума. — Как ще изкараш до края на месеца?
— Не знам. И не ме интересува.
— Но утре ти е ден за пазаруване. Виж какво — докосна тя ръката на приятелката си с леко изцапани с шоколад пръсти. — Нека аз да черпя. Останали са ми още пари от…
— Не, Ейми. От къде на къде?
— Просто защото съм ти приятелка. — Сю упорито заклати шава. — Тогава да ти дам заем. И когато можеш, ще ми ги върнеш.
— Не смятам, че съм се изхвърлила с тази сума. Още повече, за да отбележим такава невероятна новина.
— Не си, разбира се.
— Някои мъже биха завели жените си в първокласен ресторант да го полеят с шампанско и тържествена вечеря.
— Вярно. — Ейми се зачуди как да продължи. Не й се искаше да насочва разговора към неприятни теми. От друга страна, Сю изглеждаше някак огорчена (и с пълно право, ако питате Ейми). Освен това тя долови у приятелката си желание да поразсъждават върху несправедливостите у дома.
— Какво каза Браян, като му съобщи?
— Че нямали намерение да ме публикуват. Сигурно били видели някакви едва забележими достойнства в скиците ми и искали да установят връзка за евентуални контакти в бъдеще, ако се появи нещо наистина стойностно.
— Какви абсолютни и пълни глупости! — ядоса се Ейми и лицето й стана яркочервено.
— Абсолютни — съгласи се Сю и след миг пауза добави: — Нали?
— Ама че долно същество.
— Изобщо не му се вързах.
— Надявам се. Как ще му се вържеш? Ако беше така, щяха да ти върнат рисунките, придружени от някое окуражително писмо, в което щяха да те помолят да им се обаждаш и друг път. — Долавяйки лек спад на настроението на Сю, Ейми добави насърчителния въпрос: — Нали така?
— Да.
— Е, с това свършихме. Сега — какво ще облечеш?
— Един бог знае. Всичко, което имам, се крепи с тиксо и на добра воля.
— Ще обиколим благотворителния магазин. Понякога има чудесни неща. И този път ще вземеш заем от мен. Никакви спорове. Трябва да изглеждаш добре.
— Благодаря ти.
— Току-виж, решила да те заведе в „Риц“.
— Ами! — Сю нямаше никакъв опит с разни литературни обеди, но това все пак й се стори малко пресилено. — Навярно няма да е още първия път.
— После ще ми разкажеш всичко до най-малки подробности. От мига, в който стъпиш в ресторанта, до мига, в който си тръгнеш. Как е изглеждало заведението, какво сте яли и пили, какви бяха келнерите и другите клиенти.
Сю отново започна да се смее.
— Как ще запомня всичко?
— Всичко! Чак докато й помогнеш да се качи в таксито.
— Защо пък ще й помагам?
— О, защото ще се е напила дотогава здравата — обясни безгрижно Ейми. — Те всички пият като смокове.
Сю гледаше лицето на Ейми — въодушевено, усмихнато и искрено съпричастно, — гледаше топлите й кафяви очи и се изпълваше с дълбока привързаност и гореща благодарност. Какво й е толкова мъдро на поговорката „Приятел в нужда се познава“? В беда хората, естествено, се сплотяват понякога от искрена загриженост, но по-често навярно привлечени от възможността да станат за кратко част от нечий живот, изпълнен с по-драматични събития от техния собствен. Но колко по-трудно е истински да се зарадваш на добрия късмет на някой друг, особено когато си така жестоко онеправдан от съдбата.