— Следващия път ще си ти. — Сю хвана Ейми за ръка. — Като напишеш книгата, ще се избият за нея.
Ейми не отговори, сякаш се затвори в себе си за миг и през лицето й пробяга тъга. Сю се зачуди дали не се е сетила за Ралф, колко би бил доволен, ако знаеше, че пише книга.
— И аз ще мога да ти помогна — бързо продължи Сю. — Ще си взема агент — винаги можеш да си вземеш агент, подпишеш ли веднъж договор с тях — и ще настоявам да те поеме и теб.
— О, Сю…
И двете замълчаха, наслаждавайки се на съзнанието за новосъздалото се положение. На възхитителната разлика между вчера и днес. И утре, като се събудя — мислеше Сю, — пак ще бъде така. И никой няма да може да ми го отнеме.
— Боже мой, толкова бях развълнувана, че не ти казах какво друго се случи.
— И тук се случи нещо.
— Така ли? Какво?
— Първо ти.
— Добре. Много се тревожех за Рекс. Звънях му два-три пъти, никой не отговаряше, затова реших да вляза у тях през задната врата и го намерих в ужасно състояние.
Сю описа посещението си. Ейми слушаше внимателно до последната дума.
— Но това не може да е вярно. Имам предвид Макс Дженингс да е убил Джералд.
— И аз така му казах. Известните хора не правят такива неща.
— Досега полицията да го е арестувала. Вестниците щяха да гръмнат.
— Опитах се да убедя Рекс да потърсим разумно обяснение. Беше страшно, Ейми. Той… умираше. Буквално умираше от срам.
— Сигурно си направила чудо. Тази сутрин го видях да разхожда Монткам на Площада.
— Да. И дори ще се опита да пише пак, което много ще му помогне. Но няма да е предишният Рекс, докато не се разбере кой го е направил.
— Госпожа Бънди каза вчера, че полицаите търсели куфар.
— Някой от куфарите на Джералд ли?
— Да. Кожен, кафяв. Явно убиецът го е взел.
— Това определено говори за кражба с взлом. Трябва да кажа на Рекс. Новината ще го разведри.
Сю затвори кутията на тортата и надяна ластика. Ейми се опита да запуши отново бутилката с корковата тапа.
— Знаят ли какво е имало в куфара?
— Цялото съдържание на един скрин — отвърна Ейми, — поне така твърди госпожа Бънди. Разправя надълго и нашироко за този куфар.
— И Хонория как така не й затвори устата?
— Четеше си йероглифите в друга стая. Успях! — зарадва се Ейми, но твърде рано. Тапата изхвърча от гърлото, прелетя през кухнята и се изтърколи под печката. Тя се наведе да я измъкне оттам и така прегъната, заговори, гласът й едва излизаше през устата: — Аз ще ти помагам за Рекс. Ще ходя у тях, имам предвид. А може да помолим и Лора.
— А… Това е другото нещо, дето имах да ти казвам. Тя напуска селото.
— Напуска ли? — Ейми миеше тапата под струята на чешмата. — И къде отива?
— И тя не знае още. Ходих у тях снощи. Много се тревожех за Рекс и ужасно ми се искаше да поговоря с някого. Хич да не си бях правила труда. Беше в едно странно настроение. Да ти кажа правичката, мисля, че беше пила.
— Не се изненадвам. От тоя ужас всеки може да се пропие.
— Не се тревожи за това, Ейми. — Ейми продължаваше безуспешно да се бори с тапата. — Кажи ми сега какво се е случило с теб, че след малко трябва да тръгвам.
— Ами стана вчера. Тъкмо минаваше един. — Ейми заговори толкова сериозно и изглеждаше толкова разтревожена, че Сю, както бе станала да си събира багажа, отново седна. — Хонория влезе тук и се заоплаква, че обядът закъснявал. Не знам дали бях насъбрала повече студ, или се чувствах по-самотна и нещастна от обикновено, или просто защото бях гладна и потисната, но най-сетне й казах, че повече не мога да живея така.
— Ейми!
— И че напускам къщата.
— Сериозно? — Сю я гледаше така смаяно, сякаш се чудеше как е жива още. — И тя какво каза?
— Беше ужасно. Започна да разправя как щяла да оправи парното и да ми дава повече пари за храна. После ми заяви, че не мога да си тръгна, защото била обещала на Ралф да се грижи за мен.
— Леле, колко е гадна.
— Нали? И беше толкова странно, защото ми бе ясно, че лъже. Не знам за какво съм й тук.
— Безплатна слугиня…
— Не. Е, може би, но това не е главната причина. Струва ми се, че имам нещо, което тя иска. Усещам я как ме наблюдава. Понякога, като работя в къщата или в градината, тя идва тихо-тихо, като вчера, без изобщо да я усетя. Направо ме плаши. Чака нещо, Сю. И не иска да си тръгна, докато това нещо не се случи.