— Смятате ли, че имате някаква полза от тези срещи?
— До известна степен. Четем на глас каквото сме написали, но след това, тъй като никой от нас няма голям опит, общо взето, не знаем какво да правим.
— Какво ви е мнението за разказите на Хадли?
— Малко безсъдържателни. Работеше много упорито, но колкото и да ги пренаписваше, все си оставаха малко безлични.
— А впечатленията ви от него като човек?
— Не мога да ви кажа нищо определено, инспекторе. Просто не го познавах достатъчно.
— Нещо неопределено също ще свърши работа.
Този път Ейми мълча толкова дълго, че Барнаби се запита дали не беше решила да не отговаря. Накрая все пак заговори, но явно с голямо нежелание:
— Напомняше ми за един герой от филм, който гледах преди години. Възрастен мъж — филмът беше в ретроспективен план, — който преживява тежък шок като момче. Бил използван от двама влюбени, които принадлежали към твърде различни социални класи и пазели отношенията си в тайна — било по времето на крал Едуард, — а момчето разнасяло любовните писма помежду им, но любовта им била разкрита, ролята на момчето — също, и последствията били ужасни за него, направо съсипали живота му. В лицето, във всичките му движения имаше ледена скованост и никакъв живец. Сякаш всяка частица от тялото му бе поразена от смъртоносна болест. — Ейми се намръщи и хубавичкото й лице се натъжи. — Джералд беше същият.
— Колко тъжно — каза главният инспектор и беше съвсем искрен. После, рискувайки да предизвика отдръпване, добави: — Но и интересно.
— Да — съгласи се Ейми и сякаш се засрами. — Доста съм се чудила що за живот е живял, преди да дойде в Мидсъмър Уорти. Писателите са ужасни хора. Толкова са любопитни. Измислях си разни истории за миналото му. Какви ли не варианти.
— Но доколкото разбирам, той е бил доста словоохотлив по отношение на миналото си.
— О, изобщо не вярвах на приказките му.
— Така ли? — заинтригуван, Барнаби леко се наведе напред.
— Всичко беше толкова постно. Като разказите му. Истинският живот е пълна бъркотия и безпорядък. Човек не може просто да изброи няколко спретнато подредени неща и да заяви: „Ето, това съм аз.“ Имах чувството — Ейми отново сбърчи вежди, — че слушам заучени реплики.
Барнаби кимна усмихнат, чудейки се защо му е толкова приятно да води този разговор, след като нищо ново не научаваше от него. Навярно, реши той накрая, защото му бе приятно да гледа и слуша госпожа Лидиърд. Миловидното й кръгло лице и непокорната къдрава коса му напомняше за неговата съпруга, само дето Ейми беше простодушно симпатична, а Джойс — язвително изтънчена.
Ейми стана да остави чашата и линийката на бюрото и забеляза голяма снимка в кожена рамка, обърната с гръб към нея.
— Може ли да…
— Заповядайте, вижте я — отвърна Барнаби.
Тя обърна снимката към себе си и като всички други преди нея без изключение възкликна:
— Боже господи! Какво невероятно красиво дете.
— Вече е голяма.
— А това жена ви ли е?
— Да.
— Е, ясно на кого прили… — Ейми покри уста с ръка и почервеня като домат. — О, боже, колко нетактично. Простете ми. Какво ли ви… О, господи! Не знам къде да се…
Барнаби избухна в смях. Не можа да се сдържи. Толкова смешно се вайкаше. После спря, защото тя явно съвсем искрено се беше притеснила.
— Моля ви, госпожо Лидиърд, не го вземайте толкова навътре. Ако бях пестил по петаче всеки път, когато съм чувал тази забележка, още утре щях да мога да се пенсионирам.
— Казвате го само за да ме успокоите.
— Не, така си е. Акушерката беше първият човек, от когото я чух.
Ейми почти се усмихна, поуспокои се и се върна на стола си. По-скоро за да разведри атмосферата, отколкото от интерес, Барнаби я попита дали има деца. Ейми поклати отрицателно глава.
— Известно време не ни се струваше чак толкова важно. Бяхме много щастливи и това ни беше достатъчно. После, като прехвърлих трийсетте, взех да се замислям. Но Ралф ме разубеди. — Тя притисна ръце една в друга, преплете пръсти и напрегнато ги задърпа напред-назад. — После си мислех, че сигурно е имал някакво предчувствие. Навярно още тогава е знаел колко е болен и не е искал да ме остави сама с малко дете. Защо ли го послушах? Сега бих дала всичко — абсолютно всичко, — за да имам частица от него край себе си.