Барнаби кимна съчувствено и въобще не играеше роля. Не можеше да си представи, бе му непоносимо даже да си помисли какъв ли би бил животът му без Къли. Може да не се виждаха, може дори да не се чуваха по цели седмици, но той знаеше, че я има. Живее, диша, разбива сърца.
— Беше болен от рак — замислено отрони Ейми толкова тихо, сякаш говореше на себе си. — По-точно имаше хроничен хепатит, който не бе открит и лекуван навреме. Живеехме далече от всякакви болници. Нямаше един свестен лекар наоколо.
— Съжалявам.
— Колко ужасни хора живеят по сто години. Разни убийци и терористи. Генерали, забранявали преминаването на камиони с храна, а Ралф… — От очите й рукнаха сълзи и тя гневно ги избърса. — Най-добрият човек. Не е честно. Хонория обвинява мен.
Барнаби измърмори някакво възмущение и завъртя глава недоверчиво.
— Да. Такива ужасни неща ми наговори. Жестоки думи. На никого не съм го казвала досега — дори на Сю. Дни наред лежа в безсъзнание в оная болница в Испания и ние двете се редувахме да седим край него. Бях ходила да си почина и вървях по коридора обратно към стаята му, Хонория изхвръкна от кабинета на лекаря. Сграбчи ме за ръцете — имах синини дълго време след това — и изкрещя в лицето ми: „Ако го беше обичала достатъчно, нямаше да умре.“ По-голям шок през живота си не съм преживявала. Разбирате ли, още не знаех, че си е отишъл. Станало е, докато съм спала. Тогава за първи и единствен път я видях да показва някакви чувства.
Сега си го върна. На надгробния му камък под неговото име има място само за нейното. Стаята с всичките му детски неща е постоянно заключена. Все там седи. Понякога я чувам как чете писмата му или отзивите на учителите му. Но всичко това е без значение. Аз седя край гроба му, говоря му и сме толкова близки, колкото и преди. Никой не може да ми отнеме това.
Ейми млъкна и за известно време в стаята се възцари тишина. Голямата стрелка на стенния часовник подскочи напред с почти недоловимо щракване, чуваше се лекото бръмчене на неоновите лампи над главите им. Но въпреки яркото осветление, постоянното звънене на телефони и гласовете, които жужаха през тънките стени, Ейми се чувстваше доста спокойна.
— Нямам представа защо ви казах всичко това.
— Понякога е по-лесно да споделиш с непознат.
— Зависи от непознатия, без съмнение. Бие май имате дар в това отношение, инспекторе. Защо не станете самарянин.
— Нямам търпение. Ще се хвърлят на тумби, на тумби от високите сгради.
Ейми се изненада. На нея пък й изглеждаше безкрайно търпелив и внимателен. Ала вероятно това просто беше част от метода му на работа. Налага си да запази спокойствие, за да предразположи разпитвания към откровения. Сигурно доста бележки си беше взел. Изведнъж й стана нервно и затова облекчено въздъхна, когато той позвъни да повика жената полицай с лъскавата коса.
— Бихме искали, госпожо Лидиърд — започна Барнаби, докато откачаше палтото й от закачалката, — да ви вземем отпечатъци. Само за да можем да ги изключим, ако ги намерим на местопрестъплението. Няма да ви завеждаме досие, нито ще пазим отпечатъците повече от абсолютно необходимото.
— Добре — кимна Ейми.
— Как мислите, какви са шансовете ни да вземем отпечатъците на зълва ви?
— Абсолютно никакви. Тя си има свои закони.
Барнаби й подаде ръка.
— Полицай Бриърли, минете с госпожа Лидиърд през заседателната зала — нареди той, когато двете тръгнаха да излизат от кабинета му. — Сигурно ще ви е интересно да надникнете в кухнята на нещата — усмихна се той на Ейми.
— И още как — светна тя.
Ейми тръгна след своята придружителка, твърдо решена да запомни всичко, което види. Ще си купи папка и ще я озаглави „Полицейско разследване“. Читателите обожавали автентичния детайл, разправят. Ейми вече си представяше сцена, в която след множество премеждия и лутане Араминта най-накрая се добира до полицейски участък, който много прилича на Костънския криминален отдел, и се срутва на стъпалата пред вратата. Там я приемат топло, утешават я, предлагат й чаша чай и тя им разказва своята невероятна история. Седнала, да речем, пред едър широкоплещест мъж, който я слуша мълчаливо, но с искрен интерес и съпричастност.
Барманът от дневната смяна в „Голдън Флийс“ се обади малко след като Том Барнаби се бе върнал от обяд. То пък един обяд! Ама какво ли не прави страхът. Беше му омръзнало да чака асансьора и реши да се качи пеша до кафенето на горния етаж. Един-единствен ред стъпала. Но когато стигна до последното, сякаш някой го хвана за гърлото и го стисна. Ужас! Ушите му писнаха, а ръката, сграбчила парапета, не само бе странно безчувствена, но и — той примижа да я докара на фокус — се движеше някак странно.