— Точно така.
— Видяхте ли някой да й отваря?
— Ами… Джералд.
— Ама вие видяхте ли го?
— Не. Верандата пречеше.
— А чухте ли шум от сваляне на веригата, да речем?
— Нне. Двигателят на таксито работеше.
— Само една дума още. Като погледнахте през прозореца…
— Не желая да обсъждам тази тема повече. Казах ви — заета съм. — И тръшна телефона.
Нямаше значение. Барнаби мислено се пренесе на мястото, застана точно там, където е стояла Лора Хътън — в меката пръст на цветната леха, и надникна през въображаемия процеп в кадифените завеси. Припомни си разположението и мебелите в стаята.
— Какво целите с всичко това, шефе?
Барнаби не отговори веднага. Само седеше с отнесен в миналото поглед, разсеяно потрепвайки с пръсти върху показанията.
— Приемали сме нещата откъм привидната им страна, сержант.
— Как така?
— Очевидно няма друг начин в началото на едно разследване, но аз допуснах глупостта да оставя нещата да продължат в тази насока.
— Имате предвид, по отношение на тази жена ли?
— Да.
— Не бих казал, шефе. Направихме всичко, което се предприема обикновено, и вече знаем малко повече за нея. Въпрос на време е да я открием, убеден съм.
— Съмнявам се дали изобщо може да бъде „открита“, Гавин. Съмнявам се всъщност дали изобщо съществува такава жена.
— Но всички тези хора са я виждали.
— Според мен са виждали Джералд Хадли.
— Хадли?
— Точно така.
Настъпи тишина. Трой се опитваше да намери подходящ отговор. Или поне реплика, с която да не изглежда пълен кретен. Но истината беше, че подобна странна възможност изобщо не му бе хрумвала и още му изглеждаше малко вероятна, дори колкото повече разсъждаваше над нея, толкова по-смахната му се виждаше. Накрая просто запита:
— Какво ви кара да мислите така, сър?
— Различни неща, но най-вече характерът на Хадли. Тази безмерна сдържаност например, коментирана от всеки, запознал се с него. Неговата потайност. Просто налучквам на сляпо, но той вероятно е възприемал тази жена като своето истинско „аз“, а учтивия пенсиониран държавен служител — като фалшива личност. Това би обяснило всичките лъжи, които е разпространявал.
— Ама че смахнато. — Трой поблагодари на съдбата, че си е нормален. — Значи е бил просто проституиращ мъж в женски дрехи.
— Аз си мислех за травестизъм, което е по-сложна работа. Повечето травестити са хетеросексуални, често женени, с деца. Заболяването е психическо и може изобщо да не оказва влияние върху сексуалния им живот.
— На моя би оказало, и още как — призна Трой. — Ако Морийн дойде в леглото с мъжки ботуши, културистки потник и жокейски мустаци, изхвръквам през прозореца моментално. — Млъкна, шокиран от самата мисъл. — И за какво го правят тогава? Имам предвид — педерастите да се обличат в женски дрехи, добре, извратено е — той направи отвратена физиономия, — но ако играе женската роля в техните гнусни взаимоотношения… все пак е разбираемо. Ама нормален мъж да го прави само за да седи във фоайето на някакъв си хотел — какъв е смисълът?
— Просто да бъде възприеман като жена на обществено място.
Просто? Какво му беше простото на това да си защипеш топките една за друга и да се наречеш Дорис?
— Имат си и свои клубове. Места, където да се срещат. Но истинското предизвикателство е да вървиш по улицата и никой да не разбере, че не си такъв, какъвто изглеждаш.
— Нещо много сте осведомен, шефе — изтърси Трой. После, загледан в гърба му, добави: — Без да се обиждате.
— Къли имаше приятел с такива наклонности в Кеймбридж. Много говореше за него.
— Аха. — Сержантът изтри с усилие едно красиво лице в ума си. — Сигурно затова е носел онази странна черна шапчица, за да си крие физиономията. Трудна задача, ако живееш в Мидсъмър Уърти.
— Предполагам, че се е издокарвал, после е влизал в гаража през кухнята, скривал се е в колата и отпрашвал.
— Преди това е отварял вратата на гаража.
— Е, тъй като идеята е била да не привлича вниманието към себе си, можем със сигурност да приемем, че първо е отварял вратите на гаража, да, прав си, Гавин.
— Затова, когато колата му е била открадната, се е оказал в доста затруднено положение.