Рекс бе удивен от вярата, която този човек имаше в ритуала си, и веднага го превърна в свой ритуал. Знаеше колко е важно да се спазва установен ред. Подчертаваха го всички наръчници на тема „Как се става добър писател“ (а Рекс ги бе събрал всичките до един). Започваше работа точно в единайсет часа предобед. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. На бюрото му имаше транзистор, защото нямаше доверие на часовниците вкъщи. Щом радиото започваше да титка, отмервайки последните секунди преди единайсет, грабваше химикалката. И докато свършат новините, вече е написал първото си изречение. Процедурата бе от такова съществено значение за него, че ако се случеше нещо, което да я наруши, едва го преживяваше. Завършваше си, разбира се, двете хиляди думи норма (писателят пише), но въпреки това през целия ден се чувстваше някак странно извън синхрон.
Сега, пет минути преди единайсет, някой почука на входната врата. Рекс, който в този момент бе тръгнал към кабинета си, свъси вежди раздразнен, но и разтревожен. Ще успее ли да отпрати неканения гост за пет… не, хвърли поглед на ръчния си часовник, вече близо четири минути? Или беше някой, който ще иска да влезе и ще го откара кой знае докога?
Едно нещо беше сигурно. Нямаше как да седне в кабинета и да пише, докато някой стоеше пред входната му врата. Първо на първо, щяха да го видят през прозореца. А не можеше да спусне пердетата незабелязано, така че веднага щяха да разберат, че си е вкъщи. Дявол да го вземе. Отиде да отвори. Беше Джералд.
— Рекс… Извинявай. — Прекрачи прага. — Знам, че започваш работа някъде по това време…
— Да. Всъщност в единай…
— Трябва да говоря с теб.
— За храната ли нещо? — Рекс щеше да носи кутия шоколадови бонбони, след като го бяха разубедили да не прави известния на всички ориз с къри.
— Не. Макар да е свързано със сбирката довечера. Така или иначе.
За ужас на Рекс Джералд нахлу в неговата светая светих. Просто отиде в кабинета му, взе от фотьойла страниците от вчера, пусна ги на пода и седна. Рекс остана прав, крачейки неспокойно, неспособен да се пребори с нежеланието си да седне зад бюрото само за да води празен разговор. Чакаше да разбере за какво му губеха времето, но след като Джералд бе действал така решително в първия момент, сега като че ли му беше трудно да мине към същността на въпроса.
Разсеяно гледаше към градината, без да вижда нито хранилката за птички с боричкащите се върху нея наежени скорци и врабчета, нито голямата хрътка на Рекс, Монткам, която безцелно се разхождаше сред замръзналите зелеви кочани. Рекс скришом наблюдаваше госта си.
Джералд изглеждаше ужасно. Не се беше обръснал, а май не се беше и мил. Очите му бяха зачервени, а кожата около тях сбръчкана от недоспиване. Непрекъснато свиваше и разпускаше юмруци, явно съвсем несъзнателно. Рекс, искрено загрижен, престана да мисли за „Нощта на Хиената“.
— Джералд, приятелю. Изглеждаш гроги. Чаша кафе дали ще помогне?
Джералд поклати глава отрицателно. Рекс, който бе придърпал стол да седне до него, усещаше миризмата на дъха му — кисела, застояла и с доста осезателни алкохолни изпарения. Поседяха безмълвно няколко минути, накрая Джералд проговори:
— Ще ти прозвучи драматично. — Дълга пауза. — Не знам как да го кажа. — Той погледна Рекс в очите за първи път, откакто беше дошъл. Отчаян и някак засрамен. — Както и да го обясня, ще прозвучи много странно.
— Няма, убеден съм — окуражи го Рекс, утешен за загубата на деня, защото се бе озовал в безкрайно приятно положение — бяха го избрали да споделят с него нещо драматично и странно, — гореше от любопитство, което при това съвсем скоро щеше да бъде удовлетворено.
Джералд дълго бе отлагал този момент. Но вече нямаше за кога. Времето изтичаше. Реши да каже на Рекс, въпреки че беше стар и бъбрив. Не можеше и да си помисли да се обърне към друг. Но как да намери подходящи думи? Дори и да представи дилемата си в най-общи щрихи, пак щяха да го вземат за глупак и страхливец. За първи път забеляза конвулсивното свиване на ръцете си и ги изпъна върху коленете, притискайки пръсти към сивия плат, за да ги принуди да мирясат.