Сю го остави на кухненската маса, облегнат на бутилката със сос, където нямаше как мъжът й да не го види.
Манди се прибра първа. Някога, в дните, когато бе на татко любимката, тя винаги го изчакваше и двамата се прибираха заедно с колата. Сега, макар никак да не й беше приятна ролята на грозното пате, предпочиташе да пътува с училищния автобус. Натъпкани вътре като сардели, въртят се, пищят, кикотят се, пушат и седят един друг в скутовете си; Манди, винаги изтласкана встрани, се смее на всички шеги най-силно, докато я заболи устата, независимо дали е схванала хумора, или не. Понякога дори започваше да се смее предварително и всички разбираха, че само се преструва.
Днес обаче вместо тя да се смее с тях, по-скоро те й се смееха на нея. Три-четири от по-големите момичета, седнали някъде по средата на автобуса, все се обръщаха и я зяпаха, шушукаха си нещо и избухваха в смях. Еди им беше тарторът.
Манди ненавиждаше Еди. Мразеше лукавото й триъгълно лице, събраната на чорлава топка на върха на главата й огнена коса, полегатите й очи. А Том беше още по-противен. Непрекъснато пускаше разни мръсни забележки с много тих ромолящ глас, от който ставаха още по-мръсни, отколкото си бяха.
Статуквото по отношение мястото на Манди в класа бе възстановено. Връзката й с убийството бе проучена, изцедена до капка и повече никой не се интересуваше от нея. И най-смотаните момичета от класа едва разменяха по някоя дума с нея, а Хейз Стичли отново бе започнала да не я забелязва въобще.
Десетина ученици слязоха на Площада и по двама, по трима забързаха в различни посоки. Макар и само четири следобед, вече беше почти тъмно, а и духаше режещ вятър. Манди премина тичешком през градината, влезе вкъщи и затръшна вратата зад себе си. Захвърли чантата и палтото на пода във всекидневната и пусна телевизора. Огънят беше в плачевно състояние — някаква хартия пушеше под тънки съчки, затрупани с неустойчива пирамида от въглища.
Манди си спомни как вчера по същото време седеше в големия мек фотьойл в уютния хол на баба си. Едва бе потънала в нежната му прегръдка и веднага й поднесоха табла с огромна ледена кола, препечена питка с масло и шоколадов кекс, а до него дистанционното на телевизора.
Баба и дядо не й мрънкаха за училище, не задаваха досадни въпроси от рода „как мина денят ти“ или „как беше в училище“. Просто я оставяха да яде, да пие и да гледа каквото и колкото си иска по телевизията. За разлика от родителите й, те наистина искаха да е щастлива. Ех, да беше отишла при тях сега.
Нахлу в кухнята.
— Какво му е на този огън? — изръмжа тя.
— Цупи се.
— Но нали знаеш, че се прибирам в четири?
— Аз знам, Аманда — надникна Сю над вестника, — но огънят май не е много наясно.
Манди гледаше майка си с ококорени очи. Вместо да снове непрекъснато между печката, мивката и масата, както правеше обикновено, щом някой влезеше в кухнята, Сю седеше до акумулиращата печка, вдигнала върху нея крака, кръстосани в глезените, обути в дебели плъстени рибарски чорапи.
Манди отиде до масата. На, нейното място имаше чиния с обичайните домашни овесени сладки с меласа и плод и разреден ябълков сироп.
— Вчера ядох шоколадов кекс — заяви Манди.
— Аз пък ядох шоколадова торта тази сутрин.
— Страхотно! Къде е?
— Изядохме я. Купих я да почерпя в детската градина. Имахме повод да празнуваме.
Сю почака да чуе: „О, така ли, мамо? Боже, колко интересно. И какво празнувахте? Хайде, разкажи ми подробно, имаме много време за сладки приказки.“ После си свали краката и се обърна с лице към дъщеря си.
— Получих писмо от „Метюън“ тази сутрин.
— От кой?
— Издателство за детски книги. Изпратих им моята приказка за Хектор. Редакторката иска да обядвам с нея. В Лондон.
— Голяма работа! — тросна се Аманда.
— И аз така мисля — отвърна майка й.
Сю стана, отвори хладилника и извади бутилка с вино. Не беше останало много. Тя го изсипа в чашата на пода до стола й и хвърли шишето в кофата за боклук. Върна се на мястото си и изчезна зад вестника, отворен на страниците за култура.
Очите я засмъдяха, буквите пред нея заплуваха. Даже едно от заглавията („Сто и един далматинци, или влиянието на поантилизма върху Доуди Смит“) направо сякаш се разтапяше. Но Сю стисна клепачи и с усилие на волята върна обратно сълзите в главата си. Беше глупаво да си разваля настроението. Да не би да бе очаквала някаква по-различна реакция от страна на дъщеря си?