Сю докосна за миг гърдите си, там, където бе скрила скъпоценното писмо, сгънато на малко четириъгълниче и пъхнато в сутиена. Преди около час позвъни в „Метюън“. Отначало от притеснение и под влияние на виното се разбъбри твърде много, но после, изплашена да не я помислят за ненормална и да променят решението си за книгата, съвсем замлъкна. Едва успя да изрази съгласието си с първата предложена дата и час за срещата. А като се опита да си го запише, писалката на два пъти й се изплъзна от пръстите и се наложи да остави слушалката, докато лази по пода да я търси. Редакторката, която изглеждаше много мила и нито прояви нетърпение, нито се развесели от несръчността на Сю, й обясни на коя метростанция да слезе и как да стигне до сградата. Едва когато остави с трепереща ръка слушалката върху телефона, Сю си даде сметка, че тринайсети е само след четири дни.
— Снощи ядох и печена питка с масло. — Аманда се престори, че й се повдига от сладките. — Баба казва, че имам нужда от…
— Изобщо не ме интересува какво казва баба ти. Тя иска да наложи своите правила в моето домакинство. Е, няма да стане. Може да се наложи да се задоволиш с чаша вода и солена бисквита, да не говорим за печени питки с масло.
Настана тишина. И двете не вярваха на ушите си. Манди зина и остана с отворена уста, в която ясно се виждаше лепкавият кафяв език. Сю отново се скри зад вестника и макар сърцето й да биеше до пръсване, тя с гордост установи, че страниците в ръцете й са съвсем неподвижни. Сигурно съм пияна, помисли си. Възможно ли е изразът „In vino veiitas“20 да не е просто пиянско бръщолевене на някой наквасил се преди векове пияница, а мъдра истина? И ако да, това означава ли, че под защитните пластове хрисимо покорство дреме личност с буен нрав. О, боже, дано, помоли се Сю.
Пусна вестника на скута си. Аманда я нямаше. Беше започнал „Скуби Ду“. Но ето че Браян се прибра — риташе шумно с ботуши по горното стъпало, продължително и старателно с единствената цел да привлече вниманието на целия свят, сякаш току-що си бе взел довиждане със сър Ранулф Фиенс21.
Влезе във всекидневната, измърмори, задето Манди си е хвърлила нещата на пода, смя се от сърце на Скуби Ду, после мина през кухнята, за да отиде в тоалетната. Там много внимателно извади пениса си, който гореше и изглеждаше така, сякаш предишните двайсет и четири часа е киснал в марината с лют червен пипер. Уринира, нежно прибра карантиите си и много бавно вдигна ципа. Излезе от банята и зяпна, досущ като Аманда, като видя съпругата си седнала (или по-скоро излегнала се) с вдигнати крака.
Браян хвърли внимателен поглед на помещението, но всичко изглеждаше чисто и подредено, и следобедната закуска беше на масата както обикновено. Срещу чашата му за чай бе подпрян плик. Браян го погледна. Щом видя почерка, веднага разбра, че е от Еди. Стомахът му се сви. Едновременно развълнуван и изплашен, той се свря в тясната ниша и се насили да седи спокойно и да се прави, че яде.
Храната едва не го задави. Храната и опасенията. Да дойде пред къщата му! Ще трябва да сложи край на това. Подобни работи могат да им навлекат неприятности. Тя явно няма търпение да го види отново. Разбираемо е. И на него много му се искаше да я види. Всъщност през целия ден, докато преподаваше на автопилот (не че в класа забелязаха някаква разлика), бе мечтал за бъдещето. Вече беше решил — получи ли си веднъж свободата, ще се оженят. Родителите му ще негодуват, разбира се, заради разликата в социалното положение, но ще им мине. А накрая ще поиска да имат и деца, макар че отначало дълго време двамата с Еди ще си бъдат всичко един за друг.
— Има писмо за теб.
— Имам очи, благодаря. — Той го взе, сви устни и зададе напълно благоразумен въпрос: — Имаш ли представа кой го е донесъл?
— Не. Беше пред вратата, когато се върнах.
Браян беше доста горд с хладнокръвието, с което пусна дебелия плик в джоба на жилетката си, и продължи да дъвче банановия десерт с орехи, докато писмото изгаряше тялото му.
— Сигурно някой предупреждава, че няма да дойде на репетиция.
— Как върви? Пиесата ти?
— Добре.
Сю го гледаше как пъха храна в розовото отвърстие насред брадата, превзето вдига устни и с малкия си пръст опипва в ъгълчетата за трохи.
— Следващия вторник отивам в Лондон.
— В Лондон ли? — Взря се в нея с невиждащ поглед. — За какво?
21
Сър Ранулф Фиенс (роден в 1944 г.) — английски благородник и пътешественик, участвал в експедиции по целия свят, включително и до двата полюса. — Бел.прев.