— За моя обяд. С редакторката.
— О, да. — Не издържаше повече. Не можеше да чака. Нито секунда. Нито миг. Нямаше да издържи дори докато се измъкне иззад масата и се скрие някъде. — Ще ми направиш ли услуга, Сю? Моля те.
Жена му не успя да скрие смайването си.
— Добре ли си?
— Имаш ли нещо против да ми донесеш сухи чорапи? Тези са подгизнали.
Отне й цяла вечност. Двайсет и четири часа, докато се изтътрузи до ръба на стола. Една седмица да се изправи. Цял месец, докато стигне до вратата. Още шест да прекоси всекидневната. Година да изкачи — не може да бъде! — връща се.
— Някакви предпочитания?
— Не, не, не. Не. Каквито избереш.
Някак си успя да дочака със стиснати юмруци, стегнал тялото си на топка. Задържал дъха си като удавник, който се опитва да пести енергия. После, като чу да трака с дървените си обувки по пода над главата му, скъса плика — всичките му пръсти се бяха превърнали в палци. И извади съдържанието му.
Барнаби се прибра вкъщи, където го чакаше картичка от Къли — в черно и бяло, с изглед от Радзивилския дворец във Варшава. Поздравът бе както обикновено сух и делови. Играели в страхотни театри, канели ги навсякъде. Времето било хубаво. Никълъс бил добре, тя била добре. „Не забравяйте да ми запишете «Тежко изпитание». С обич, Къли. Целувки.“
Барнаби се запита, и не за първи път, що за обич изпитваше дъщеря им към тях. И дори дали изобщо ги обичаше. Би трябвало. Не може да посветиш години наред на едно дете, да го обграждаш с нежност и грижи, да се тревожиш за него, да го подкрепяш и да му се възхищаваш и накрая да не ти отвърне с някаква взаимност, макар и до известна степен, и в някакъв смисъл.
Може, и още как. Обичаните деца нехайно заемаха своето място в сърцето ти, без изобщо да се съмнявате правото си да го притежават, убедени, че напълно заслужават твоята всеотдайност. Не възприемат действията ти каквито са: като най-доброто, на което си способен, а като най-малкото, което можеш да направиш за тях. Само самотните и онеправданите, наранените деца, с които Барнаби толкова често се сблъскваше, само те бяха в състояние да видят истинското величие на този дар.
Джойс гледаше как мъжът й се мръщи, взрян в картичката. На лицето му бе изписано „по-добре от нищо“. Донякъде недоволство, донякъде облекчение. Светлината играеше по рошавите му бакенбарди и все още гъстата му прошарена коса. Тринайсет часа откакто бе тръгнал сутринта на работа, а по разсеяния му вид и отнесените движения личеше, че духом е все още там.
Някои случаи го поглъщаха изцяло. И тогава Джойс просто го загубваше за известно време. Гледаше как потъва в някакъв друг свят, където тя не можеше да играе никаква смислена роля. Не че не споделяше с нея какво му ангажира вниманието, напротив — споделяше, и то доста често. Но това не бяха разговори, а монолози.
Легнал по гръб на канапето със затворени очи, Том скачаше от мисъл на мисъл, повтаряше се, сякаш говореше на принципа „Откъде да знам какво мисля, докато не го кажа на глас“. А Джойс слушаше с интерес и съпричастност, макар да знаеше, че понякога той съвсем забравяше за нея.
Още от самото начало на техния брак бе разбрала на какво е обречена жената на полицая. На самота, странен режим на живот, напрегнати периоди на изолация и постоянен страх, че всеки ден могат да й го върнат вкъщи като римски войник, положен на щита му.
Полицейските съпруги намираха различни начини да се справят (или не) с незавидната си съдба. Джойс избра този, който й се струваше най-сигурен, най-приятен и най-разумен. Още от първите дни на семейния си живот гледаше да компенсира тревогите, свързани с Том, а по-късно и с Къли, с познанства и занимания извън семейството. Затова създаваше и поддържаше приятелства (почти нямаше приятели полицаи) и работеше върху второто най-важно нещо в живота си — музиката. Имаше прекрасен мек глас — мецосопран, и все още често пееше пред публика. После започна и да преподава.
Том остави картичката от дъщеря им на телевизора и мрачно се загледа в огледалото над камината.
— По какво личи, когато един полицай започне да остарява?
— По това, че жена му започва да умира от глад.
— Наистина ли? — Той се усмихна на отражението й в огледалото, обърна се и тръгна към кухнята. — Набави ли всичко?
— Почти. Купих обезмаслен кашкавал вместо пълномаслен.
Очакваше укор, но вместо това с изненада чу: