— Добре. И масло няма да използвам.
— Том? — Той завързваше престилка на сини и бели райета на кръста си. Едва успя да събере връзките й отзад. — Какво има?
— Нищо.
— Кажи де.
— Какво?
— Нещо се е случило.
— Не.
Барнаби подреди продуктите и необходимите му прибори и съдове. Медна купа и тиган. Тел за разбиване на яйца, кухненски ножици. Кафяви яйца, пушена сьомга, поизсъхнало парче франзела, буркан с дребни главички лук.
Най-добре беше да не й казва. Щеше да се разтревожи, да се засуети, пък и вече бе поел нещата в ръцете си. Щом приключи следствието, ще отиде пак на лекар. Ще се остави да го наблюдават. Ще се грижи както трябва за себе си. Може дори да започне да прави упражнения.
— Да измия ли кресона?
— Първо ми налей чаша вино, Джойси.
— Ако го изпиеш сега, после ще вечеряш без вино.
— Знам, знам.
Тя отвори хладилника, който беше пълен с празни чаши. Том предпочиташе да е студена чашата му, а не виното — нямал търпение да чака, докато виното се затопли достатъчно, за да пусне аромата си, а иначе ставало идеално само за секунди.
Джойс отвори бутилка „Гран Вина Сол’91“.
— Като ще пия само една чаша, поне ми я напълни догоре — измърмори Барнаби, докато отваряше с ножицата опаковката на сьомгата.
— Ако сипя още, ще я разлееш, като я вдигаш.
— Тогава ще лоча. Като казах „лоча“, та се сетих — къде е оня грозен малък боклук?
— Том! — Джойс сложи филийки в тостера и пусна чешмата да измие кресона. — Защо не си признаеш, че го харесваш?
— Изобщо не го харесвам. — Постави парченца кашкавал върху ивиците риба. — Искам да си опакова партакешите в носна кърпичка на червени точки, да надене бохчичката на тояга и да го няма. — Барнаби отпи голяма глътка вино. Само една, но с върховно удоволствие. — О… чудесно. Чудесно е. Опитай.
— Ей сега. — Тя изтръска водата от кресона и вкуси виното. — Ммм… наистина. Все пак предпочитам от онова другото. Дето мирише на бъз.
Барнаби разби яйцата и ги изсипа в тигана.
— Да не изгорят филийките в тостера — напомни той на жена си.
Щом станаха хрупкави и леко златисти, Джойс ги извади, намаза ги тъничко с нискомаслен маргарин.
— Ти няма ли да си намажеш с масло? — попита Барнаби и изсипа сьомгата и лука в тигана, разбърка ги с дървена лъжица, остъргвайки залепналите по дъното яйчени къдрици.
— Няма да е честно, след като ти не можеш.
— Не ставай глупава. Няма смисъл и двамата да залинеем.
Мога да се справя с тая тъпа калорийна диета, реши Барнаби, вече седнал на масата, с уста, пълна с подлютен кресон, сочни яйца и златно вино. Въпрос на нагласа. Просто досега гледах на това под неправилен ъгъл. Като затворник, изправен пред доживотна присъда, фактически единственото ядене, от което трябва да се ограничаваш, е това, което ядеш в момента. Всичко останало може да е колкото си иска калорично. Докато стигна до десерта — огромна круша и мъничко резенче долчелате22, — не усещаше просто примирение, а бе почти доволен от вечерята си.
Джойс направи чудесно кафе и след като го сипа в чашите, застана зад стола на мъжа си, плъзна гладките си нежни ръце около врата му и сведе буза до неговата.
Барнаби извърна глава, с изписано по лицето му удоволствие, топлота и лека изненада. Целунаха се като скъпи стари приятели, влюбени един в друг — каквито и бяха.
— Откъде се взе това?
— И таз хубава, Том. Казваш го, сякаш се случва веднъж на шест месеца.
Откъде се взе ли? От онова бързо „не“, последвало загрижения й въпрос. Излъга. Бе убедена, че се е случило нещо, накарало го да се замисли за преходността на собствения си живот. Накрая ще й каже, когато реши, че опасността е отминала. Винаги така правеше.
В съзнанието й нахлу ярък спомен. Беше на деветнайсет. За първи път щеше да има концерт в Гилдхол. След това, встрани от струпаните около нея ученици, учители, горди родители и приятели, строен млад полицай стиска букет и макар безкрайно притеснен, с непоклатимо търпение чака да бъде забелязан.
Сега Том ставаше от стола си. Обърна се и я прегърна. Очите му внимателно обиколиха лицето й, сякаш се опитваха да запечатат всяка нейна черта в паметта му и накрая с мълчалив въпрос спряха на сините й очи.
— Ако бяхме закърмени с авантюристичен дух — засмя се Джойс, — щяхме да го направим още тук и сега на кухненската маса.
22
Dolcelatte (итал.) — „сладко мляко“, а всъщност е вид италианско сирене със сладък вкус. — Бел.прев.