— Вие… Ходихте ли пак у дома? Говорихте ли втори път с жена ми?
— Не.
— Значи тя знае, че…
— Се разхождате из Хелзинки.
Още докато го казваше, Барнаби се зачуди дали наистина бе така. Спомни си горчивата уморена усмивка на жената, очите, неспособни да понесат повече и все пак убедени, че скоро ще се наложи. Представи си как загорелите й крака цепят водата; нагоре-надолу, нагоре-надолу, като лъскава тропическа риба, обречена на жестоката съдба никога да не напусне басейна затвор.
Изневерите на Дженингс си бяха негова работа (освен ако по някакъв начин не бяха свързани с настоящото разследване) и не би трябвало да засягат Барнаби, ала за миг той изпита и жал, и отвращение и не се опита да ги скрие. За негова изненада, понеже писателят му беше направил впечатление на безкрайно сдържан човек, Дженингс моментално започна да обяснява и да се оправдава:
— Не е това, което си мислите.
— Нима, господин Дженингс.
— Ако сте ме проучвали, навярно сте разбрали, че с жена ми имахме син, който почина много малък. Сега щеше да е на девет години. Смъртта му се отрази ужасно на Ава. Сякаш всичко в нея се промени. Стана необщителна, избухлива понякога. Прекара известно време в психиатрична болница. Не можех да й предложа утеха и мен нямаше кой да утеши. Той беше и мой син.
Не съм женкар, но накрая се обвързах с друга жена, по-скоро тласкан от самота, отколкото заради друго. Постепенно станахме много близки и сега, да си призная, не смея дори да си помисля какъв би бил животът ми без нея. Исках да кажа на жена ми, но Линдзи не даде и дума да се издума. Смята, че Ава и без това страда достатъчно. От пет години сме заедно, ако изобщо може да се каже така за двама души, които от време на време открадват по някой час или уикенд. Сега за първи път се опитахме да отидем на нещо като истинска почивка. Къщата е на приятели на Линдзи. Бях много щастлив там, но Линдзи през идното време беше на тръни. Все се тревожеше, че нещо ще се случи. — Дженингс вдигна чашката си с вече изстинало кафе и надникна в нея. — Боже, каква каша.
Беше повече от ясно за коя каша говори. Убийството на Джералд сякаш изобщо не го интересуваше.
— Надявам се да не стига до вестниците, господин главен инспектор. Все пак няма връзка с вашето разследване.
— За съжаление, не зависи от нас, сър.
— Не мога да повярвам. — След като не получи отговор, изморено се изправи и заяви: — Е, някой ще ми покаже ли къде сте паркирали колата ми…
— Тази информация едва ли ще ви е нужна сега, сър.
— Моля? — Дженингс, който вече бе тръгнал към вратата, се обърна изненадано. — Не свършихме ли?
— Съвсем не.
Главният инспектор, по-скоро развеселен, отколкото подразнен от този импровизиран етюд на тема наивност, съобщи точното време и условията при приключването на тази част от записа и изключи касетофона.
— В такъв случай трябва да говоря с Линдзи. Да я убедя да си иде вкъщи.
— Имате пет минути — разреши Барнаби и също като Трой си помисли: слава богу, Линдзи, а не Барбара. — Но, за съжаление, няма да разговаряте насаме.
— И защо, по дяволите?
— Правила.
— Що за безочие? Ще се оплача. И то на най-високо ниво.
— Разбира се. Но ще установите, че тази практика е съвсем в реда на нещата.
Дженингс се върна (след много повече от пет минути) тъжен и разсеян. Барнаби включи касетофона, но много трудно успя да накара писателя да се съсредоточи върху темата на разговора. Попита го дали иска да повика адвоката си, но Дженингс сякаш не чу. Въпросът бе повторен.
— Не, благодаря. За сто и петдесет на час си го пазя само за празници.
Барнаби избра първия си въпрос просто заради шока, който щеше да предизвика.
— Кажете, господин Дженингс, срещали ли сте Джералд Хадли преди миналия понеделник вечерта?
— Какво? Не чух много д…
Беше чул. Много добре беше чул. Барнаби не сваляше очи от лицето на заподозрения — гледаше го как печели време, същевременно се опитваше да отгатне какви мисли се вихрят в ума му. Защо ли онзи отвеян старец не искаше да си ходи вкъщи? Дали Джералд не го е помолил? И ако го е помолил, каква ли причина е изтъкнал? Полицаите сигурно вече са говорили със Сейнтджон — какво ли им е казал? Или пък са намерили сред вещите на убития някое старо писмо или документ — например стар дневник, — който доказва връзката между нас. По-добре да играе на сигурно.
— Да, познавах го. Много бегло. Преди няколко години.