— Каза, че било свързано със сбирката довечера — опита се да му помогне Рекс.
— Да. — Приличаше на човек, който не може да плува, а са го изправили на ръба на кулата за скачане. — Някога познавах Макс Дженингс. Станаха някои неприятни неща. Разделихме се в лоши отношения.
— Случват се такива работи. — Рекс тактично прикри нетърпението си да чуе тази история, която приличаше на пикантна загадка, и се опита гласът му да прозвучи утешително. Не му беше трудно, защото по душа бе добър човек.
— Честно казано — продължи Джералд, — нито за миг не съм си помислял, че като види моя подпис под поканата, ще дойде. — Толкова дълго го писа и преписва това писмо и да се окаже напразно. — Не знам какви са му съображенията. Много е непредсказуем. Работата е там, Рекс — гласът му затрепери от напрежение, — че не искам да оставам насаме с него.
— Ясно — викна Рекс с блеснали от вълнение очи. — Но аз с какво мога да съм ти полезен?
— Много е просто всъщност. Не си тръгвай, докато той не си тръгне.
— А, разбира се. Колко му е. — Рекс се поколеба. — Сигурно няма да ми кажеш…
— Няма.
— Добре.
— Значи нямаш нищо против да останеш, Рекс?
— Скъпи приятелю.
— Може да е малко неудобно. Имам предвид да останеш, след като всички други са си тръгнали.
— Така ли смяташ, че ще стане?
— Да.
Защо изобщо му прати покана. Това беше голямата грешка. Можеше да излъже, че е писал и са му отказали. Никой нямаше да се изненада. Когато поискат да видят отговора както обикновено, просто щеше да им обясни, че секретарката на господин Дженингс е отклонила поканата по телефона. Браян бе предизвикал тази паника с неочакваното си предложение той да измисли писмото. До съзнанието на Джералд достигна гласът на Рекс.
— Моля?
— Викам, какво ще стане, ако се появи, преди другите да са дошли.
— Не би трябвало. Вие сте поканени в седем и половина, а на него казах осем. А и да дойде… — Дори и пред Рекс Джералд нямаше сили да си признае, че би се крил като животно, заплашено от кучетата, риещи на входа на бърлогата му.
— Да беше ми казал по-рано, Джералд. Щяхме да направим нещо, например да проведем сбирката другаде.
— И какво щеше да го спре да си тръгне заедно с мен? Не, така поне имам известен контрол върху ситуацията.
— Искаш ли да преспиш тук…
— За бога! — избухна Джералд, извъртайки очи, а пръстите му отново започнаха да се свиват и разпускат. — Вече ти казах как смятам, че е най-добре да постъпим — нали?
— Да, да. Извинявай.
— Не… Ти извинявай. — Джералд се изправи вдървено, тръгна към вратата и пътем добави, макар да знаеше, че по всяка вероятност само си хаби думите на вятъра: — Едва ли има нужда да ти казвам…
— Ще си остане между нас, разбира се. Искаш ли да дойда у вас в седем, Джералд. За всеки случай.
— Да. Добра идея. — Джералд успя да изобрази нещо като усмивка. — Благодаря ти.
Рекс изпрати госта си по пътеката чак до външната порта, придружен от въодушевения Монткам. Джералд стъпваше тежко, привел рамене. Не го ободри дори веселата забележка на Рекс, че като се е отбил при него, се е отървал от посещението на Хонория, която в този момент бавно се качи на велосипеда и се отдалечи от „Плоувърс Рест“.
Рекс се върна у дома, направи кафе и седна на бюрото си. Не за да работи, естествено. Къде можеше да се мери Хиената, който понастоящем беше в Багдад, за да купи информация от враждебна на Хюсеин групировка, с тази драма от реалния живот, до която Рекс току-що се бе докоснал. И при това кой я изживяваше: старият Джералд — истинско олицетворение на досадна, може би малко надута почтеност, — човекът с минало. Виж ти! Виж ти! Кой би си го помислил?
Рекс се изкушаваше да отскочи до телефонната кабина, само на минута от къщата му, но решително потисна желанието си. Длъжен беше да спази обещанието, поне докато мине сбирката. Погледна часовника. Оставаха седем часа и половина. Как, за бога, щеше, да издържи толкова време?
Сю разтреби кухнята, натрупа останалите от вечеря съдове в мивката и се залови да сложи масата за закуска. Подреди лъскавите кафяви купи, в които заливаха овесените ядки с чай; поставките за яйца с формата на заек, приборите (всички от различни комплекти) и мърлява пластмасова кутия с домашно приготвеното мюсли с етикет, написан собственоръчно от нея.