Дженингс изслуша мълчаливо безстрастното обобщение. Когато след време заговори, беше притеснен и несигурен:
— Давам си сметка как нещата са се обърнали срещу мен по някакво невероятно стечение на обстоятелствата. Но това само по себе си, макар и злополучно, едва ли е доказателство за вина. Това не се ли нарича косвени улики?
Беше прав, но Барнаби не държеше обществена тоалетна, нямаше никакво намерение да му го казва. Вместо това му отправи една лека насърчителна усмивка и завъртя разговора отново към миналото:
— Дори да предположим (за което се налага доста да поразтеглим границите на възможното), че всички тези събития са резултат на случайно стечение на обстоятелствата, все пак остава въпросът за връзката ви с Хадли в миналото. Едва ли ще продължавате да се придържате към измислицата, че съвсем бегло го познавате.
— Нашите отношения в миналото нямат нищо общо със случая. Давам ви дума.
— За съжаление, вашата дума не е достатъчна, господин Дженингс. А дори и да казвате истината, за нас вие сте единственият, който знае нещо за миналото на Хадли, и съм убеден, че едва ли бихте искали умишлено да възпрепятствате едно полицейско разследване.
— Не, естествено.
— Особено когато е толкова явно, че е във ваш интерес да ни съдействате по всеки възможен начин.
— Да, това ми е ясно. — Замълча и се вглъби в себе си. Барнаби го наблюдаваше как претегля шансовете си, преценява един, отхвърля друг и всичко това зад свъсени вежди и все по-нарастваща несигурност в погледа. Като да наблюдаваш човек, който се опитва да разчете географска карта на тъмно.
— Добре — въздъхна Дженингс накрая. — Но преди това трябва да запаля, да се измия, да хапна нещо и ако това е най-доброто ви кафе тук, да поискам чаша приличен чай.
Трой придружи Дженингс до мъжката тоалетна, където той се изми, избръсна и изпуши две от тънките си пури. Сержантът с радост прие да опита една, но тутакси се разочарова. Горчеше и миришеше на гниещи листа. Изпуши я до половина, после реши един път да се държи възпитано и дискретно пусна останалото в тоалетната чиния.
След близо половин час отново се настаниха в стаята за разпити. Полицай Бриърли влезе с поднос с две порции сандвичи, три чаши чай и кана с вода. Подносът беше голям и явно тежък, но Трой не посегна да й помогне. Щом искат еманципация — подносът се приземи на масата с трясък, — да й се радват.
Дженингс хапна малко, изпи си чая и се облегна. Скръсти ръце. Изглеждаше по-спокоен.
— И така — наруши тишината той, — откъде искате да започна?
— От началото — отсече Барнаби, наново появилото се безгрижие у разпитвания явно не можеше ни най-малко да го разколебае. Премести стола си колкото да изключи от полезрението си останалия сандвич — беше ужасно гладен и нямаше никакво желание да се разсейва. — От момента, в който за първи път срещнахте Хадли.
— Добре. — Дженингс свъси вежди замислен и доста сериозен. Но в изражението му имаше и нещо друго. Сякаш му беше приятно, че единствен той бе в състояние да разкрие загадъчното минало на един човек.
— Запознах се с Джералд на купона за трийсетия ми рожден ден. Доведе го едно момиче от Бартс — по онова време работех там.
— Бартс? — повтори главният инспектор. — Болницата ли имате предвид?
— „Бартл Богл Хегърти“.
— А. — Макар че и това нищо не му говореше.
— Рекламната агенция. Пишех реклами за тях. Тогава имах апартамент с градина в Майда Вейл.
— И веднага се сприятелихте.
— Не веднага. Всъщност видях го отново едва след няколко седмици. Натъкнах се на него — после разбрах, че „случайната“ среща е била нагласена — в книжарницата в метростанцията на Уоруик Авеню. Стоеше до автомата за билети и пускаше монети. Безупречно изгладен спортен панталон, тъмносин блейзър, отворена риза и шалче. Едва бе навършил четирийсет, а приличаше на пенсиониран полковник.