Установихме, че ще пътуваме в една посока, и започнахме да говорим за писането. Бяхме започнали още на първата си среща, но само за кратко, знаете как е на парти. Джералд посещаваше курс за творческо писане, а аз, като почти всички, занимаващи се с реклама, се мъчех с първия си роман. Преди да слезе на „Кензал Грийн“, ме попита дали бихме могли да се срещнем пак и да поговорим.
Първата ми реакция бе да откажа. Според мен няма много смисъл да се говори за процеса на писане. Това е особена и преди всичко самостоятелна работа и човек трябва да пише сам, за да усети как става. Като плуването или карането на колело. Но нещо в него ме заинтригува. Най-точно бих могъл да го определя като непрекъснато внимание, поддържано с цената на голяма концентрация. Беше най-бдителният човек, когото съм виждал през живота си. Така че се съгласих главно от любопитство. Исках да разбера повече за него.
Предложих да се видим на по едно питие, за да е по-непринуден разговорът, и той прие. Всъщност първия път остана само двайсет минути. Внезапно заяви, че има среща, и хукна. Видяхме се още няколко пъти. Веднъж вечеряхме у дома му — съвършено безличен апартаменти луксозен блок недалеч от Уестминстърската катедрала. Основно обсъждахме писателите, от които се възхищаваме. Той винаги говореше за книгите от чисто техническа гледна точка. Смяташе, че човек може да ги раздели на части, да види как са сглобени и пак да ги събере, все едно сглобява автомобилен двигател. Изобщо не разбираше скритото в тях тайнство, факт е, че най-добрите имат таен живот, който винаги ти се изплъзва измежду пръстите.
Барнаби се размърда нетърпеливо.
— Май се отклоняваме от основния въпрос, господин Дженингс.
— Съвсем не. Ще се убедите след малко. Прочете ми някои свои разкази. Вкочанясали трупове, инспекторе. Спретнато написани. Въведение, изложение и заключение и от първия ред мъртви като овнешко месо. Аз не му отвърнах със същото. Никога не съм чел мои писания пред друг човек. Чувствам се неудобно. Превзето. Все едно си някой от ония ужасни „блумсбъри“.23
Така се срещахме в продължение на около месец. Задавах му въпроси, каквито човек задава на нов познат, но той отговаряше неохотно, все едно с ченгел му вадех думите от устата. Разбрах, че е израснал в Кент, единствено дете на средно заможни родители, и двамата вече покойници. Ходил в малко частно училище, а по-късно заемал някаква скучна държавна длъжност. Чудех се дали съм си изгубил дарбата да предразполагам хората и да измъквам наяве тайните им, или просто се бях сблъскал с безинтересен човек със скрити плитчини. Такива ги има достатъчно, бога ми. Във всеки случай стигнах до заключението, че няма нужда да си губя повече времето с него, и реших да сложа край.
Коравосърдечен мръсник, помисли сержант Трой. Все пак не можеше да не признае умението му да разказва, явно неслучайно печелеше добри пари с книгите си. Макар да не се беше случило още нищо драматично, Дженингс бе успял да им внуши, че всеки миг ще чуят нещо, заради което си е заслужавало да го слушат.
— Как реагира господин Хадли на това? — попита Трой.
— Е, аз не му го казах така направо, разбира се. Намекнах, че е само временно. Изостанал съм с писането и не ми се иска да изгубя инерцията съвсем, тъй като все още работя в агенцията и нямам много свободно време, обяснението бе напълно правдоподобно. Той ме изслуша и затвори телефона. Без да каже думичка. Мълчание — доста тежко — и после „щрак“.
— Прави ми впечатление, господин Дженингс — обади се Барнаби, — че помните с най-малки подробности нещо, станало толкова отдавна.
— Помня го съвсем ясно заради случилото се след това. Трябва да беше минал близо половин час. Аз се приготвях да излизам. Тогава вече се бях запознал с Ава и щяхме да ходим на вечеря в „Каприс“. Някой позвъни на вратата. Беше Джералд. Избута ме и влезе в апартамента. Беше блед като платно. Лицето му, винаги гладко и стегнато, бе ужасно разстроено. Изглеждаше съсипан. Косата му стърчеше, сякаш я беше скубал. Погледът му блуждаеше. Все едно не ме виждаше, започна да снове насам-натам със странно подскачане, сякаш някой го ръчкаше с остен. После се развика, задаваше несвързани въпроси, обясняваше — всичко съвсем хаотично и изопачено, — пълна бъркотия. Опитах се да го успокоя. Да разбера какво става. Но щом отворех уста да заговоря, той отново ме заливаше с поток от думи. Защо съм постъпвал така? Какво лошо съм видял от него? Да го убия ли се опитвам?
23
Bloomsberry group (англ.) — интелектуален кръжок, създаден в Кеймбридж през 1905 г. и просъществувал до към Втората световна война. Най-видният член на групата е Вирджиния Улф. — Бел.прев.