При все това главният инспектор не можеше да отрече колебливата тръпка, с която очакваше да чуе истинската (може би) история за живота на Джералд Хадли. Изостри вниманието си, прочисти съзнанието си. Трудно се слуша с пълна концентрация, особено когато става дума за продължителен монолог. Изморително е. Но главният инспектор с изненада установи, че е още доста свеж, и за миг се зачуди дали този факт не е свързан по някакъв начин със спартанската му диета.
Пусна касетофона, обяви датата и часа на разпита, изброи присъстващите и през цялото време не сваляше очи от Дженингс. Той отново бе седнал на ръба на стола и леко трепереше, изгърбил рамене, отпуснал неподвижно ръце в скута си, преплел спокойно пръсти. Сега не направи опит да възстанови предишния „искрен“ контакт с поглед, когато започна да говори, а заби очи в пода.
— Този Джералд Хадли, който дойде на моето тържество, бе измислица. Дори името беше фалшиво. Истинското му име е Лиъм Ханлън, роден в Южна Ирландия. Единствено дете на бедни родители. Разполагали буквално с малка картофена нива, прасе и пушка за зайци. Баща му бил ужасен човек — пияница, който неведнъж жестоко пребивал жена си, а и детето, ако му се изпречи. Както можете да си представите, при такъв непоносим живот момчето и майка му много се сближили, но гледали никога да не показват своята привързаност пред бащата. И двамата оцелели някак си. Съседите, доколкото ги имало (хората там живеели далече един от друг), знаели какво става у Ханлънови, но не се месели. Ако мъжът си изпусне ръката понякога… е, това си е между него и жена му. Свещеникът, полицията — всички знаели и никой нищо не предприемал.
Имало една-единствена светлинка в нещастния живот на Лиъм. Имал приятел. По-голямо момче — Конър Нилсън, който живеел във ферма на няколко километра от дома на Лиъм. Ханлън често влачел сина си там, когато колели животни по стария изпитан брутален начин. Уж за да „направи от него мъж“. А всъщност било проява на чист садизъм. Веднъж Лиъм заплакал, когато заколили агне, и бащата излял върху главата му кофа, пълна с кръв и черва.
— Копеле! — не можа да се сдържи Трой. Не се извини за неуместното прекъсване, а дори утежни простъпката си, като добави: — Бих го обесил тоя мръсник.
Барнаби нямаше намерение да укорява своя сержант за невъздържаността му, дори напротив, прояви пълно разбиране. И на него самия никак не му се слушаше. Имаше нещо тъмно и неумолимо в предисторията на тази и без това трагична приказка. Когато лошите пътища са били и лошо утъпквани, какво добро може да излезе от това?
— Конър, изглежда, е бил странно растение, поникнало в онова тресавище. Тих и сдържан, много четял. Когато Лиъм успявал да се измъкне, двамата скитали сред природата, гледали птици и други същества. Понякога Конър рисувал — растения, цветя, камъчета в поточе. Бащата на Лиъм, естествено, презирал момчето, собствените му родители не оставали по-назад. Сега ще прескоча малко — тук Дженингс вдигна очи. — Следващото събитие, което ще опиша, има такива тежки последствия за Лиъм, че променя целия му живот. Тогава бил почти на четиринайсет, а Конър — три години по-голям.
Една пролетна вечер ръката на Ханлън се отплеснала по-жестоко от обикновено и се наложило да закарат жена му в болница. Щяла да остане там известно време, затова Ханлън помолил родителите на Конър да се грижат за сина му. Лиъм приел новината с изненада и с огромно облекчение — изпитвал ужас да остане насаме с баща си. Настанили го да нощува на легло с колелца в стаята на Конър, където заспивал, изтощен от плач. Тъгувал за майка си, страхувал се да не я загуби завинаги. Накрая Конър взел момчето в своето легло. Прегърнал го, за да го утеши, целунал сълзите му. Едното довело до друго, после до трето.
Лиъм повярвал и упорито продължавал да вярва, въпреки всички бъдещи доказателства в противното, че онзи първи път Конър бил подтикнат единствено от привързаност и съжаление. Разбираемо е защо горкото момче е имало нужда да вярва в това. Сигурно изобщо не е успял да развие чувство за собствено, достойнство. Как да допусне мисълта, че единственият приятел, който имал на света, се е възползвал от него в момент на безутешна мъка и го е предал? И така, пасивно, воден от привързаност и благодарност, Лиъм се оставил да бъде използван. Тази опасна връзка — защото била точно такава: ужасно опасна преди четирийсет години в затънтената провинция — продължила. Дори след като Лиъм се върнал у дома. И, естествено, било само въпрос на време да ги разкрият.